Контейнерите за боклук преливат и клошарите са с маски. (Краят на) света слуша президента Радев и си тегли куршума. С удоволствие ви представяме най-новите пандемични хайбуни на Весислава Савова в рубриката „Източни пиеси“ и апокалиптичния Запад на списание „Нова асоциална поезия“. 

Разпиляна в (от) карантината

Усещането да се събудя в обичайния час, но да не бързам за никъде, да се насладя на чаша топъл чай на балкона и да се съсредоточа върху мислите си ми е познато от възстановяването след операциите. Този път няма физическа болка, но ме боли за всички, които страдат – за вече заразените, за тези, които очакват резултати, за всички хора, които днес ще трябва да отидат на работа и да се тревожат за здравето и живота (не само своя, а и на близките си), за света като цяло. Боли ме и за това, че се водят безсмислени словесни войни онлайн, вместо да се обединим и да опитаме да си помагаме. Всеки има свой начин за измъкване от ситуацията, но не можем ли да го правим, без да нагрубяваме и нападаме?

пролетни копнежи
преливат
контейнерите за боклук

Обещавам си да прекарам един ден без да влизам в социалните мрежи. Основната причина е, че наред със споделените фалшиви новини, се срещам и с фалшиво отношение. Значи, видите ли, лицето Х, което всички харесваме, защото е любимец на нацията, е направило това, това и онова в тази кризисна ситуация. Похвално и благодарим. Нямаше да се притесня, ако не бях прочела след лицето Х - „и много други хора“. Моля?! Те са без имена, без значение?! Едни нищожества от масовката около голямата звезда?! Браво! След това прочетох – „тези, които аплодират медиците, са същите, които ги оплюваха“. Категорично отказвам да споря. Какво правя аз, освен да благодаря ли? Ако добротворстваме, за да получим облекчение на данъците и да станем звезди, е ясно в коя категория попадаме. Кратките ми излизания продължават да бъдат в рамките на часовете с възможно най-малко хора навън. Слънцето е толкова приятно! Срещам бездомни кучета и котки. Иска ми се да знаех езика им! А ние, хората...

аплодисменти
все по-невидими
малките герои

Как пеят птиците рано сутрин! Наслаждавам се на леко хладния въздух, който не е обгазен от вечно бързащите с колите си по това време хора, докато пия чай на балкона. Ако не ми липсваха най-любимите същества, бих казала, че харесвам тази изолация. Дали не ме е страх? Мен ме беше страх и миналата година, докато се възстановявах два пъти от сериозни операции, очаквала най-лошото и надявала се на най-доброто по време на мозъчна операция на майка ми. Тогава още се научих да овладявам всякакви пристъпи на паника и депресия. Не казвам, че винаги съм успявала, но поне се тренирах.

горещи новини
чувам плановете за деня
на съседите

Слушах президента Радев. Налага вето на закона за извънредните мерки. Няма да взема отношение. Както няма да взема отношение в спорове, които изместват фокуса на основния проблем, а целят разделяне на „кучкари“ срещу „родители“, „разплули се на дивана“ срещу „спортуващи“, „алколизирани безхаберия“ и „трезви“ (дали?) съвети. Виждам през прозореца, че всеки постъпва различно. Уважавам това право, но не и когато застрашават околните. Един от съседите ми, например, тренира с умрели хлебарки, които щедро се сипят от горния ъгъл на външната му врата. Очевидно е добър футболист, защото често хлебарките стигат до асансьора, а в по-добрите му дни – до моята врата. Всеки постъпва различно, както вече споменах.

тишина
крясъци само
по новините

От два дни препрочитам „Мимолетен свят“ от Дейвид Ланю в превод на Светла Христова,. Спомням си, че ме беше вдъхновила за хайку, чиято фраза беше: „... какво ли сънуваш//Буда?“ В съня на Буда, който е нашата реалност, можем да изберем или да се оставим на течението, убедени, че сме безсилни, както разсъждава Поетът в черно, или подобно на Поета в зелено, да сграбчим всеки един момент, да се наслаждаваме на този „сън“ и да си позволим дори „страх“, за да може Буда да си каже, че този сън си го е бивало. Да, наистина – какъв би бил този мимолетен, като капчица роса, свят без емоциите, които няма нужда да бъдат определяни като добри, лоши, големи или малки.

дълбок сняг
кучето ми изравя
цъфнал нарцис

От време на време се налага да се измъквам от от бледите опити на онзи хибрид, пръкнал се от нечестивото сношение между отчаянието и депресията, да ме сграбчи за гърлото. В крайна сметка, не съм само аз. Подвижна съм, имам възможност да работя онлайн, а не както един „доброжелател“ се изрази - „да лежа на плещите на нуждаещи се хора“. Ами не, не съжалявам за това, че не уплътнявам времето си в нелегално отворен склад за строителни материали, а помагам на децата, с които не само работя, но и много обичам, да поддържат постигнатото ниво.

извънредни мерки
дори клошарите в квартала
с маски

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 27, април, 2020