С удоволствие, в апокалиптичния танц и на тази свирепа & жадна за живот пролет, ви предлагаме оригиналната, истинска и силна като гръмотевичен облак, влизащ в стаята ни, поезия на Райна Вакова.

*
излизам от своята кожа
за кратко
колкото да не ме познае
смъртта
и да се разсмее
детето
което бях

*
отворих прозореца
пердето отлетя
като бяло знаме
не пускай облаци
да влязат в стаята

*
Тази пещера е неуместна
за изгреви и залези.
Мълчанието ни
побира пепелникът.
Само заради ехото
Бог ще проговори.

*
как да ме намериш
навън - мъгла
а в стаята - кукли
изхабени
с най-боядисана коса
аз съм

*
огледалото има аритмия
и се пука вечното му постоянство
не ме търси
в баналната му истина
до теб съм

*
животът е един
несънуван сън
в който правиш неща
и насън непомисляни
и само когато спиш
забравяш че си смъртен

*
в реда на нещата е
да не предвидиш болката
когато въздишката ти
храни той тя то
ние вие те...

*
лесно се разминавам
с миналото
без да поздравявам
друга съм

*
ще си купя цвете
в саксия
напъпило
ще отложа нещо важно
за да го поливам сутрин
денем ще го мисля
вечер ще го поздравявам
ще го погалвам за лека нощ
знам че ще разцъфти
цветята не закъсняват
а когато увехне
ще пия кафе и ще пуша

*
Разстоянието определя представите

Моите очи са кафяви
Стъпил на земята
Можеш да ми кажеш
“очите ти са топли като земята! ”

Твоите очи са сини
От една звезда
Мога да ти кажа
“очите ти са като земята! “

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 27, април, 2020