След смъртта си ще станем икони. Чудесата ни нощем се страхуват от деня. Поезията е болката на земята в най-новата публикация на Спаска Гацева. 

Александър Арнаудов

ЦИРКЪТ

от дългото боричкане
със младите си дни
в които
нямах време
да съм мъдра
разбрах
че няма никога да поумнея

когато ме поканиха
във цирка
не беше за жонгльор
за риска беше
умеех от дете
да ходя по земята
с ума надолу

*
чудесата ни нощем
се блъскат
в кафези за птици
страхуват се от деня

*
поезията е
болката на земята
останалото е
всичко останало

*
приживе няма
да станем безсмъртни
а после
ще станем икони

*
чуя ли арфи
ставам прегръдка
душата
концертна зала

МУЗИКА

слепецът свиреше
очите му сияеха
а от кавала капеха сълзи

УТРЕ

Ще завали априлски сняг, ще завали
маскиран, гол и бос - отнякъде.
Дърво ще затъгува за убития си плод,
детето от прозореца ще гледа - вън
го мамят снежните войни, а птиците
ще топлят малките си с ледени крилe.

Земята се върти. Загледан в пъпа си,
Светът е безпощаден - не прощава никому
в очакване да рухне в бездната. Така
и в други времена навярно е било.
Помилуй, Отче, всички тук сме грешници,
да разгадаем с прошка тоя ад.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 27, април, 2020