С раждането си човекът върви към своето начало. Гърчим се в търсене на Спасителя. Никоя истина не е по-важна от свободата в новите стихове на Айше Рубева. 

Александър Арнаудов

Лечителят

На д-р инж. Георги Мишев

Така и не разбрах
как тревата се превръща в билка и лекува
и кой е по-силен –
камъкът или човекът, устремил се към познание.
Скалата ли побира в утробата си повече раждания
или човешкото сърце, шептящо молитви?
Ножът в задния ни джоб готов е да разкъса
всеки нападнал ни,
затова се мислим за богочовеци,
но винаги забравяме, че в основата на всяка къща
живее по един змей пазител
и не се питаме дори
в строежа на небостъргачите
чия сянка е вградена?
А ако знаехме, че с раждането си човекът
върви към своето начало,
щяхме да си спестим много мъки
и Йеронимус Бош може би нямаше да бъде художник
(и щеше ли да се роди),
а щеше да бъде достатъчно
да дарим извора,
за да пием от водата му,
без да се гърчим в търсене на Спасителя,
Лечителят може да ни показва пътя
към руините на съзнанието ни
където е скрито древното знание,
за да оцелеем.

Дървото

На майка ми

Това стихотворение е за една жена,
която живя сама на дванадесетия етаж.
В една тъмна нощ от балкона си
тя видяла как едно дърво плаче
по счупения си клон
и след това се научила
да говори с всички дървета,
но не казала на никого,
защото хората не умеят да пазят тайни.
Тя също така умеела да превързва сама
душевните си рани
и затова нямала нужда от лекар.
По време на пълнолуние през зимата
съседът отсреща видял
как от балкона, вместо жената,
се подават цъфнали клони на дърво.

Веднага пристигнали хората
и изкоренили дървото.

Портрет

На Фрида Кало

Има нещо неморално в живота на мравките,
в тяхното непрекъснато сноване напред-назад
назад-напред,
в тяхното непрекъснато търсене на нещо,
в тяхното непрекъснато намиране на нещо,
в тяхното непрекъснато размножаване.

Гробарят знае добре, макар тялото да е потънало в грях,
душата винаги отива в рая.
Не е нужно да я хербаризирам, за да остане непорочна,
дори Земята би умряла, ако Слънцето спре да я целува.
Затова има храм на Слънцето,
аз ще построя храм на огледалото,
за да изгоня всеки демон около мен.

Демоните не са паднали ангели,
тяхната истина не е наша истина,
затова ги анатемосваме.
Защо трябва истината да е еднаква за всички,
защо трябва непременно да е едноцветна?

Аз обичам да е пъстро около мен –
тогава отровата на змията е по-вкусна
и по-нежно галя острието на ножа.

Тогава рисувам себе си.

Чекмедже

На Яна Язова

От много време този ключ се опитва
да отключи това чекмедже.
но то е загадъчно и срамежливо
като женска утроба,
не позволява никой да я докосне.
Напразно пишещата машина трака нервно,
книгите по рафтовете роптаят.
Какво крие това чекмедже? –
е въпросът, чийто отговор вълнува всички.
Може би Юда не е предател
и разпятието е само легенда
разказвана, за да въведе ред във Вселената,
а може би това чекмедже крие
сълзите на Мевляна, които изплакал,
когато разбрал, че никоя истина
не е по-важна от свободата.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 27, април, 2020