Между създаването на сюрреалистични състояния с думи и превръщането на същите в мостове между времената, стои художник, неподвластен на законите на живота или смъртта, понеже рисува любовта, погледната отвъд нея самата. А портретът, който рисува с думите си, може да заприлича на всекиго от нас. С удоволствие ви представяме стиховете на Милен Пеев, дебютна за автора публикация на страниците на списание НАСП.

Ива Спиридонова

Милен Пеев пише от ученик, с големи паузи във времето, а първото му стихотворение е издадено във в-к "Драма", когато е само на 16 години. След това следва дълга пауза, която води до разгръщане в прозата и през 1999 г. няколко разказа на Милен са публикувани в сп. "Кръг". По-късно във времето отново се връща към поезията и започва да публикува в платформата блог.бг. Именно там взема участие с два свои текста в обща стихосбирка с останалите пишещи хора в този кръг, наречена "Виртуални строфи", 2010г . В момента авторът публикува свои текстове, поезия и проза, основно във фейсбук групата на движението "Нова Асоциална Поезия". Милен Пеев казва, че главна мотивация и муза за него са любовта и провокацията, той обича да провокира хората, за да усетят че са живи.

 

МЕЖДУ

Всичко е толкова тихо
и само босите ти клепачи
пронизват ехото,
докато не се подхлъзне
между празнините,
откъдето започва всичко.

 

КРЪГ

Някъде там
съм избрал пътя ти
до сърцето ми,
разбило хиляди болки
и строшило оковите
на разминали се брегове,
слели се в остров,
от новия кръг,
разгърнат някъде,
отпреди.

Там, където остана.

 

ХИМИЯ

Помня лунния сърп,
толкова златен,
че капеше
върху колебанията ми,
между сега и далечни
съзвездия -
елементи, събиращи
неизбежното цяло.

 

ВКУС

Плъзваш се в съня ми,
като котка
по ръба на нощта -
бутилка горчиви спомени.

И жадно те изпивам
отвъд света ни,
по избистрените сенки,
изчезващи през пръстите.

 

СЛЕД ИЗРИГВАНЕ

Изплъзва се вкуса ти,
още докато те изпушвам -
в цигарата под прозореца ти.

И сме бягащи пътеки
от сенките на шепоти,
изтръгващи лавата
от прегръдката ни,
изоставила тихо нощта.

 

СЮРРЕАЛИСТИЧНО

Просто спомен,
откъснат от липсата
на болка че живеем
в разпокъсани следи.

Още от пепелта на времето
се разминаваме,
повтаряме спомените,
за да се открием един друг,
за още малко от себе си.

И даже в сънищата си,
се разтапяме на Слънца
от кърваво-червени портокали,
и без да искаме потъваме
до самото им сърцебиене.

 

ТИ, АЗ И ДЪЖДЪТ

Плътност, която ни разделя
с веригите на отчуждения
между прозрачни светлини.
На паважа горят капки
от забравени улеи на тръпка,
изгубена с остра настървеност,
по плътта, настръхнала на кръст,
за още изпити лъжи,
които пълнят локвите
с отраженията си.

 

МЕЖДУВРЕМЕННО ТИ

Отворен прозорец до теб,
през две преки на времето...
и не стой уплашена в гръб,
когато те попивам
през стъклата на самотата -
огънят се рaзтваря в теб.

Отново те докосвам по слуха.
Парещо, почти невъзможно,
се отлепва нощта
от контура на гръдта ти,
в тишината на сливането,
с всеки един удар на пулса ти -
кръв отвъд сенките ни...

/Някъде още издъхвам в теб,
когато ги няма сезоните.../

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 27, април, 2020