В най-студената зима стрелата на смъртта ни улучва собствения си полет - право в сърцето и целият свят се превръща в рана. Всичко е любов, всичко е отвъд, всичко е изгубено, а животът тепърва започва. Предлагаме ви четирите конника на апокалиптичната надежда и отчаянието на Стефан Гончаров.

най-студената зима

уморено оглеждах
синия ти гръбнак

(пътят към нищото
проходимите ни сенки
мокрото въже и т.н.)

ти беше примка висяща
от небето в банята

(развързана впоследствие от вятъра
споменавана само в мълчание
забравена вещ)

посягаше към мен
като копринена рана

(застина във въздуха
като стрела улучила
собствения си полет)

но накрая зарасна
за една нощ

(на сутринта заварихме
ангел
замръзнал под елхата)

*
няма вик
нито молитва
само вятърът минава
от време на време
и отсича краката
на някой забързан пешеходец
който бавно полита към хоризонта
като червена нишка
която за ден-два
всички следят
докато не потъне
в пустиня от облаци

голгота в пясъчника

синът ми щеше да е на две
ако не бях винаги
на седем стрели разстояние
от любовта

*
и аз
като теб
пристигнах понесен
от септемврийския поток вътрешности
препускащ под лъвов

софия се роеше
недостижима под моите останки
и бряг беше всичко от което
някога съм бягал

треперех тихо
разпръснат на парчета по църквите
увит в дрехи на светци
които не познавам

хора идваха и си отиваха
навярно утешени от мириса
на вечно разлагащата се плът
която цъфти
в лагерите на смъртта

и само аз
(а може би и ти)
знаех
че животът тепърва започва

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020