В безсънието намираме тишината. Душата ни се издига в късния следобед. Обитаваме подземната част на небето в поезията на Палми Ранчев. 

Александър Арнаудов

 

ПРИЗЕМНО

Птиците обитават върховете на скали, на къщи,
на дървета… И приземната част на високо небе.

 

ПРИВЕЧЕР

Отново тази жажда –
да ме чуе някой,
да ме разбере –

без думичка
да съм му казал.
Или казал само дума.

 

НАГОРЕ

Стоплена от слънцето, тишината
бавно се издига в късния следобед.
Сред високите дървета. От мушица
позлатена. От мушици позлатени.

 

СУТРЕШНО ПРОПАДАНЕ

Дупката е обикновена дума,
думата – дълбок кладенец.
Нося се бързо надолу.
Сигурен съм, че имам право
да разтрия с юмруци очи,
да протегна сладостно ръце,

да кажа: а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а
а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а
а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а...
И по-късно отмалял да питам:
Колко опита за полет има
в едно сутрешно протягане?

 

ОБВИНЕНИЕ

Иска да властва над куче, жена,
дете, мъж, природна сила...
Иска да властва над по-силен,
над по-слаб, над залязваща красота,
над зараждаща се сила.

Иска да властва над земята,
над небето, над луната, над звездите...
Иска да властва!... Защо иска?...
Какво чувства?... Питам! ...
Толкова знаещи!... Никой не отговаря.

 

ПОГЛЕДЪТ

Не мога да помръдна ръка.
И не искам – няма смисъл.
Тялото ми тежи във фотьойла.
Бавно поглеждам нагоре.
Изкривил съм в гримаса лице –
не ме интересува нищо.

Нищо, нищо, нищо, нищо,
нищо, нищо, нищо, нищо...
Погледът ми стига тавана,
отскача и се връща обратно.
Мълча, съсредоточавам се –
опитвам се да го следвам.

 

НОЩЕН ДЪЖД

Тези тъмни грамади, пълни
с хора, предмети и сенки,
слушат звука на капките,
неясния шепот на сенките.
Лесно изчезват в нощта.
И се появяват по-нереални.

Издължават се от смисъл –
потичат, изтичат нанякъде.
Остават само тъмни петна.
И часовете несигурност –
ще успее ли утрото отново
да ги превърне в домове.

 

ПРИВЕЧЕР

Непознатият се притиска
към ствола на дървото.
Крие се от дъжда.
И ме гледа упорито.

Поиска ли пари –
стотинка няма да му дам.
Ако ме нападне –
ще го посрещна безмилостно.

Преди да ме убие –
ще го убия. И добре,
че студеният дъжд спря –
видях в очите му сълзи.

 

СЛУЧКА

Някой чука на прозореца –
крадец, убиец, луд?
Как се е качил до тук?
Ще изляза на балкона.
Нека разбера какво е
изражението му,

като ме види, като го видя –
ужасът ни нека да е общ.
И как успокоява дрехата,
която вятърът поклаща.
Докосвам я – не е човек,
не е човек, не е човек...

 

СЛЕД ПОЛУНОЩ

Безсъние. После тишината
котешки запреде.
Нишка – тъничка, тъничка.
Не става за бесене.

 

СЕГА

Не се разделяме.
Не бягаме един от друг.
Заминаваме.
Не е важно къде.

Не е важно при кого.
Заминаваме.
После ще се връщаме.
Ще се търсим.

Някой ще го няма.
Други ще са другите.
Ние ще сме други.
Заминаваме.

 

НЕ ИДВАТ

Самотата е мъж на средна възраст,
останал без жена и деца, който чака
приятелите си в събота вечер. А те
все не идват, не идват и не идват.

 

РАЗСЕЯНО

Не съм очаквал, че животът
ще ми натежи чак толкова.
Искам да съм умрял вчера.
Ще трябва да живея и днес.
И утре. Вероятно и вдругиден.
Ще забравя какво предстои.

Искам да ме няма, другаде
да съм. Затварям със сила очи.
Дърпам се, опрял пети
в асфалта, като отчаяно хлапе,
Уморило се от плач. Не искам
да вървя. Не мога повече.

 

МОЖЕ ЛИ

Проскърца тишината –
въображаема врата
се отвори. Процеп.
Тесен да се провра,
да премина оттатък.

Мисълта ми успя.
Докосва си дънките,
почесва се. Чувам я,
пита: може ли тук?...
По малка нужда.

 

ГЛЕДАНЕ

Вечерта успокои пейзажа.
Небето примижа.
Превиха хълмовете гръб.
Заровиха лице в тревата.

Животът тръгна през полето.
Спъна се, залитна, продължи.
Не гледаше в краката си,
а в далечно зарево.

 

УСПОРЕДНИ ПОРТРЕТИ

Бръмчащата муха
и този път е като мене –
неподвижен досадно,
самотен досадно,
досадно беззащитен.
Заради приликата ли

само протягам ръка –
не искам да я уловя.
Да я размажа с удар.
Дори не я прогонвам.

 

НАТЮРМОРТ

От какво ли пиршество
е останал полупразният сифон
и глиненият съд с вино.
Няма голяма дъбова маса.
Липсват дори празни столове.
Най-много липсват чаши.

Ако си представя две –
кристални, без орнаменти,
високи и с тънки столчета –
чувам как се чупят от пода.
Тогава споменът и платното
още не са били грундирани.

 

КРЯСЪК

Ровя в душата си с ръка,
с върха на ножа,
с върха на обувката.
От обувката остава петно,

от ножа – дупка,
от обувката - стъпка.
Тогава се изтрих
в крачола на панталона,

без някой да изкрещи:
Съсипваш плата!
Или да възкликне –
що за символи?

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020