Поезията като разпване, тялото като кръст, който носим докрай, живеенето като разпад и крачка отвъд огледалото. Бягството по посока красивите места на метафорите - в новите стихове на Димитър Пенчев.

Ива Спиридонова

*
В тялото ми има
координатна система,
крепи витрувианската ми плът,
в космоса на безкрайни желания,
не ми позволява да избягам
от окръжността около пъпа ми,
държи ме разпнат
от минус до плюс безкрайност.

Не мога да сляза от кръста,
без него душата ми ще изтлее
в бездната на неверието,
а аз ще се превърна в атом,
разбил надеждата на хигс-бозони –
във всеки от тях има кръст,
прилича на координатна система.
Без него витрувианската им тлен
се разпада.

*
Паяк се спуска перпендикулярно на хоризонта.
Погледът ми е прикован на този кръст.
Отвъд него те обичам!
Тук очите ми са стигми –
кървят с несподелените ми любови,
капят върху белия лист –
моята Торинска плащеница.
Един ден ще ме повият
в нея като бебе,
но ще ме положат
в корена на думите
като старец…
…но това
ще стане
някога.
До тогава ще се крия
в метафорите –
винаги съм искал
да дишам на красиви места.

*
Сутрин се оглеждам
винаги след сън и знам,
че ти също го правиш
(от другата страна ),
вероятно Нарцис държи патента
за това дяволско творение,
застанало между нас
като Берлинската стена,
по-високо, по-лъскаво
и по-чупливо, но го щадим –
в него виждаме себе си.

Изборът е в по-силната ми ръка
свита в юмрук, тази, с която
го чупя на хиляди парчета.
Чупя и себе си.
Ставам по-малък и множествен,
така ще обладая повече
от твоите клетки,
започвайки от очите.
Те ще ти наложат еталона си за мъж,
онзи, който си приела на клетъчно ниво,
онзи, който съм аз.
Вече съм в теб!
Оплодила мисълта си с мен,
не ти остава друго –
отдаваш се на синтеза,
който ни съединява в общ оргазъм.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020