Никой няма да ни направи отново от пръст и вода. Стигаме небето и тръгваме срещу себе си. Не остава нищо от човека в стиховете на Маргарита Черникова. 

Александър Арнаудов 

Зимна приказка

По заскрежени хълмове
с оголени гори
и рехави сенки
вятърът броди нехайно
и си подсвирка
одата на радостта.
Хитрите кози
изядоха божията брада,
а долу в ниското
селата изблеяха гладно.

*
Аз те целунах
отвъд границата
на удоволствието,
от другата страна
на устните
да нахраня
мечтата ти.

*
Ако тръгнеш
надолу по реката
ще стигнеш до морето.
Ако по хълм
нагоре се изкачваш
ще достигнеш небето.
За да срещнеш мен,
тръгни срещу себе си
и не се обръщай!

Иди си

Разрязахме целувката с нож,
претеглихме в сърцата по равно,
в тази дълга, протяжна нощ
топяхме парчетата бавно.
Близостта се оказа чуплива,
съвсем не търпеше на допир,
моята крехка половина се срина,
строши се при първия вопъл.
Прокапа съдът на очите ми,
напукан от много вълнение.
Не гледай! Иди си, иди си!
Не остана нищо от мене!

Ден първи

Никой няма да ни направи
пак от пръст и вода.
Теб с такива дълбоки очи,
мен с толкова големи надежди,
че ще останем цъфтящи
под рехавите вежди
на прокапалата есен.
Ето вода, любими!
Но така сме втвърдени
от буцата време
в очите,
в гърдите
и по коремите.
Ето чук, любими!
Силата ми да раждам
и гневът ти да рушиш.
Прах пръст и пепел
ден първи,
пред жертвеника на ръцете си сме.

Бели рози

От толкова рози
девствени,
неоткъснати,
небето притъмня
и се навъси
от гняв, че пои
гордостта им,
земята, че ги храни,
а на твоите длани
кръв от убождане,
трън в плътта
и в ума рана.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020