Под клепачите ни залязва слънце. Забравяме всичко човешко в най-новите стихове на Людмила Петрова. 

Александър Арнаудов 

Разговор с некролог

Един ден
ще ви гледам
от някой некролог,
безмълвно ще ви говоря.
А вие само ще въздишате
с облекчение,
че не сте на моето място.
Ще си казвате...
„О-о, и тази ли е умряла?“
И със следващата крачка
ще ме забравите.
Толкова е от човека.
Само в нечие
любимо сърце ще живея.
Вярвам в това.
А може би
облекчението
ще бъде за мен?
Но вие няма да знаете.

Почистване

Паметта е хладилник.
Консервираме там
спомените си.
Изваждаме ги -
от време на време.
Някои, дори на студено,
са развалени,
мухлясали.
Трябва да можем да ги
изхвърлим.

Нова година

Между фоейрверките
и свинското -
любов!

Теч

Понякога,
все по-рядко,
под навеса на клепачите
се събира вода.
Пускам я
да се лее
свободна.
Когато изцеди душата,
спира
и носи облекчение.
Понякога изпиваш
водата ми.
Искам да ти дам китка.
Давам ти -
китката на доверието.
Под навеса на клепачите ми
грее слънце.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020