Сянката ни изяжда светлината. Тъмната част на душата ни чака отвъд. Слънцето се храни с мрак в новите стихове на Павел Павлов.

Александър Арнаудов 

Няма да те помня

Покръсти ме!
Издълба безумния си кръст
в гърба ми.
Сега, със всичките ми грехове
под ноктите ти,
настояваш
благочестива да си ходиш.
Целуни ме,
вземи и тези
трийсет сребърника.
Обещавам да не помня.
На връщане
мини през магазина,
вземи ми няколко пирона.
Вземи и малко риба,
и хляб за морните ми страсти.
Ще те посрещна
като месия,
понеже обещавам,
няма да те помня.

Градски етюд

Забързани минувачи
в междублоковите пространства.
Градинки с прецъфтели найлони.
Там гладни кучета
помежду си се хапят -
кое първо да изяде повръщаното
от пияния клошар,
подпрян на запаления контейнер.

*
Заровихме тялото
на старата.
Само очите ѝ извадихме,
и забихме ги
в лицето на новата.
И тя, сред взривове
и пукот ужасна,
роди се,
и преди да проплаче
в очите ѝ се четяха
смъртта и тревогата.

Обесеният

Къташе във шкафа си,
сред дрипите.
Въже,
далечен спомен
от предишно време.
Единствената връзка
със преди,
единственият път напред.
И често случваше му се,
когато го боли
и стяга.
За отмора,
просто да виси,
в различни
социални мрежи.

*
От сянката му израсна огромно животно,
което пасеше лъчите от светлината.
С напукани зеници и полегата походка,
обитаващо най-тъмната част на душата.
Мечтаеше зверчето друго да срещне,
с него да си дели по равно храната.
То стоеше на ръба на силуета си,
беше готово дори да се хвърли,
стигаше му да знае, че някой го чака.

Аза

С тоалет
от антисветлина.
Огърлица - фази на луните.
Давиш, слънчевите зайчета,
с приливите,
точно под очите.
Ще изтрия потните стъкла
с края на ръкава си,
за да не оставя отпечатъци.
Не е редно
да се образува конденз - 
продукт от драстичната
разлика в амплитудата
на очаквано и реално.
Конденз,
който би размил
очната ти линия.
Така прекрасно очертаваща
перфектното престъпление.
В което съм жертвата,
и убиеца
и разследващото ченге.
"Илюзията ли?"-
прошепна човекът от стъклото.
"Илюзията е от другата страна
на очите ти" - протегна се
и ме разм(аза).
Събудих се
в ерогенната ти зона.
Видях как шмъркаш
очертанията на трупа ми.
Уплаши се от голотата ми
и избяга.
Загледах се след теб.
И разбрах,
че слънцето се храни
с мрак.

*
Смирено хвана ме за дланите.
Бавно ми отне от температурата.
Отведе ме чак до точката ми на замръзване,
където пръсна се сърцето ми,
във малката ти, лепнеща муцунка.

*
Не ме отчете фотоклетката на слънцето.
Осъмнах във нощта, пред погледа му...
Аз просто искам да си бъда вкъщи,
а мятам се по лепнещо небце и сън от розово.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020