Губим слънцето в очите си и потъваме в ръцете му. Мъглата капе от света и търси човека. Проглеждаме в новите стихове на Габриела Цанева.

Александър Арнаудов 

*
Слънцето потъва
зад ръба
на Витоша
като острие в ножница.
Блести – като гръб
на кама,
скрита в ръка
на убиец.

*
Мараня над града
забулва пейзажа
от остриета
на сгради,
от пълзящи
като насекоми коли,
от метални тръби –
криволичещи,
свити – черва
в търбуха
на чудовище...

*
Мъглата капе от листата –
като сълзи от мигли
на момиче,
стича се по голите
стени на бузите
и пада по тротоарите...
Наводнение
от въздишки
и нямо очакване...

*
Кален следобед,
сумракът като
плесен ни обгръща,
като клещи
потъва в плътта
на тълпата...
Черни силуети
крачат по сивите павета
на уморени алеи,
разтварят се в здрача,
поели хлъзгавата
влага на деня...
Разминават се
като прашинки
в лъча на прожектор –
хаотично пътуващи
към безсмислените си цели...

Прожекторът на очите ти
угасна...

Преображение –
капки слънце
падат в локвите
от вчерашни
снежинки...
Капки слънце
блестят в ирисите ти.
Вървя през мъглата си
към теб,
все по-дълбоко
навлизам в талазите й,
все повече губя слънцето
и лъчите си...

*
Земетресение
от паднали капки
съчувствие...

*
Към просяка
в подлеза
с очила на слепец.
Оня, същия,
който отвъд тротоара
захвърля маскарада
и тича след тролейбуса,
в който се случват чудеса! –
Там слепецът проглежда,
свива тояжката,
облизва усти,
за да скрие
бегла усмивка
и продължава
по пътя си,
заработил прехраната
от нашите капки тъга,
гузност,
самота
и желание
за изкупление...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020