След есенната премиера на последната книга на Васил Прасков "Езикът, на който умирам", редакторът на Нова асоциална поезия посреща новото зимно десетилетие със седем нови стихотворения срещу целия свят и самия себе си.

чувствам се жив
само когато съм срещу целия свят

толкова грешен
толкова смирен
толкова свободен

не мога да намеря смъртта си
защото за пръв път
през живота си
съм я сложил на място

Аушвиц 1975

мъртва вечер

гръдният кош на света
спокойно се издига

небето расте в градината

тази нощ или никога
животът ще ни направи свободни

домът е дом когато през него минава река
погребахме лятото в небето
дарвин в градината
но хлябът плува по водата
и тъмно вино пият лебеди

любов

пиша писма до себе си
не ги получавам никога навреме

следобедът зрее
и се налива с тъмнина

деца преписват библията
с правописни грешки

в сърцето – цялото дърво
светът да се обеси

любовта е
единственото нещо на света
което няма друго име

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020