Далеч от себе си оцеляваме наопаки, но отвъд ни има от плът и кръв под двете луни на Мураками. Ружа Матеева събира света ни в тази молитва, която никой не чува. Представяме ви първата публикация за 2020-та година на редактора и един от най-ярките и обичани автори на Нова асоциална поезия.

ръцете ти
са кости от миналото
трошливи като сънища
сбъднати някога
сънувай отначало
сънувай за първи път
плътта ми никне от твоята
и живее в кафявото
на очите ти

сърцето ми е отдясно
защото те няма там
където си роден
ампутираха лявата половина
на пустото ми тяло
но аз оцелявам
наопаки

двете луни на мураками
в моята вселена
котките светят
по чуждите плажове
рождените дни умират
преди да си си спомнил
въпреки това
обичай ме

не ти позволявам да забравиш
устните ми като предизвестие
на жълтото такси
тишината на нес кафето
вика на главоболието си
разполовената планета
в затворения ти куфар
събери света в онази молитва
която никой
не чува

косата ти е черна
като мракът след теб
като дъното на кладенеца
след всички непрочетени писма
капчици пот
се стичат по лицето ти
солен си
и жив
между пръстите ми

направи` на света жестока цицина
после му обърни
широкия си гръб
застани с лице към мен
и кажи
тук съм

меко е точно там
където започва лятото
в сгъвката на врата ти
дишането ми
изчезва

юли
е ягодов месец
начален
стипчив
и кървав
плацентата му е заровена
в календара на живота ми
за всички времена
след края

не искам да чувам
учтивото тракане
на стиснатите ти зъби
страхът опложда яйцеклетките
на вероятното утре
оперирах женското оставане
на сърцето си
и си тръгвам
по мъжки

бягай заеко
бягай
полето е тумор
на споделената любов
където и да се скриеш
тя ще драсне
клечицата

някъде ни има от плът и кръв
построени по вселенските закони
изрядни пред Бог
честни и диви
сегашни
там ружата
е твоето
цвете

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020