По пътя на смъртта с малките сърца в кръвта ни достигаме до края на любовта, за да преминем отвъд. Крачките ни се опитват да надбягат времето, но то винаги е преди нас. Представяме ви новите декемврийски стихове на Димитър Пенчев.

Ива Спиридонова 

*
Търся нея -
да ме възроди от пепелта
на малките сърца в кръвта ми,
да стъпва по тях,
да ги убива,
заедно с любовта им.
Когато не мисля за нея,
да никнат незабравки.
Обърне ли се, да се влюби
в спомена за минало,
убило с презрение
бъдещето в любовта.

*
Краката ни – стрелки,
секат времето на късове.
Скоростта ги гълта
с нашите крачки –
художници на всяка съдба,
поискала да разчете
графиката на живота,
като кратък стих
в лятна утрин
за добро настроение.

Но любопитството
превръща
константата в променлива,
на кръстопът поемаща
в неизвестна посока,
съкращавайки
крачките до финала.
Защото времето мами всеки,
дръзнал да го надбяга
към пропастта
на вечността.

*
Очите ти са оазис –
искам да пусна котва в него
и да остана там завинаги.
Не, по-добре
да потопя сърцето си!
Така ще имам
причина да се връщам,
когато съм жаден за теб,
а ти ще усещаш близостта ми
по препускащия
срещу вятъра пулс –
приливна вълна
при пълнолуние. 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 25, декември, 2019