Животът е тъжно грозде, от което сърцето прави виното на радостта, възможна единствено отвъд. А когато обичаме - тук и сега. Представяме ви вярата, надеждата и поезията на Саня Табакова в снежния декемврийски Апокалипсис на нашето асоциално издание.

Дълбока вяра

Моят бог не бие камбани.
Не избива младенци.
Пише поезия -
тихо-кротко оцелява
в мен.

Писмо до небето

Дали пак ще изпием по чаша
на някой огрян камък по пътя?...
Рано ми е да тръгвам,
но по табора
ще ти пращам каруци,
пълни с тъжно грозде.
Чакай ме горе
с виното.

Пейзаж

Далече в небето над мен
днес се рее мъртва чайка
над плоския ми бряг
блясва разкошен
коремът на Вчера…
Нося те.

Смяна на стила

Разлиствам
Книгата-на-пътищата-с-теб
скъпоценни цветни гравюри
издълбани
в среброто на слепоочията ми…
Но сега
когато ти самият
си гравиран на небето
ще избледнеят ли цветовете им
ще удържи ли своята изразителност
релефът им?
Ще се наложи ли
да драскам
евтини чернобели офорти
на пътища...
с други.

Някъде тогава

В един ден осъзнаваш,
че домът те подминава
надживява
и ще бъде толкова ненужен
сняг през август
точно като теб.

Откриване на паметник

Едните стрелят -
другите ръкопляскат.
Той запазва мраморно мълчание.

Фотоурок

Най-хубавото
след като си снимал изгрева
е да заспиш
в недостатъчната светлина
на деня.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 25, декември, 2019