"Багдад, моя любов" - в главната роля: младият поет и журналист Георги Славов, който снима своя road movie отвъд. За какво са ни крака, ако не можем да избягаме от себе си - в апокалиптичния декември на Нова асоциална поезия.

Не каня два пъти

Рече Бог на тримата мускетари
Които намериха Макиавели във Флоренция
И не посмя да пише повече за семейство Медичи

Рече Бог на двамата Адам и на двете Еви
Те в страстните целувки на неочакваното
Очакваха аплодисменти от студентите по актьорско майсторство

La commedia è finita

Рече Бог на ван Гог
Който плуваше в своето си жълто
А сега е някакъв чорап и чанта

Беше прав, Бог каза на архангелите
La tristesse durera toujours
И аз не мога нищо да направя повече
Рече Бог завинаги и за последен път

Багдад

Най-красивата дума
Непозната за тях – камар

На върха асасини чакаха, но и Аламут
Падна пред великите коне

Хулагу им взе целия свят
12 дни издържаха
великите бяха по-велики от великите
И затисна ги
Къщата на мъдростта

Град на мира в полите на пореден край

Строихме го наново, всичко се повтаря
Нямаме ръце за толкова години

Бог даде уви

Тъжен уд усещам в сърцето си от пясък

Какво остава от кръстопътя
Щом спрат да идват хора

Черна земя от тъмнозелени дръвчета
Виждам толкова далеч назад

Никога Багдад отново
Никога повече завинаги

Защо да не си тръгна?

Сините дюни, които сънувам
(дори и старите часовници показват времето с пръст)
Приличат на гърдите на Гея
Луните, изсечени от модерна стомана,
Залепени на края на света, блещукат с отчайваща надеждност

Идва до мен русото слънце, но това не са лъчите мои
И ме кани на танц под луните
На танц върху гърдите
Заразен завинаги приемам
Тъжните движения над смъртта
Любов същестува само по тъмно и
На сутринта си тръгва

Изхвърлих всичко и започнах отначало картината

За какво са ми крака
Ако не мога да избягам от себе си

Любовта е белегът в чашата кафе

А тези които не пият кафе
Не се събуждат сутрин

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 25, декември, 2019