Декемврийското издание на постфасбиндеровата ни рубрика "Love is colder than death" започва с любовната лирика на Мария Стоева. Пътят ни сочи безнадеждното и щастливи в бездната се питаме - ще пребъдем ли в мрака? И отвъд.

*
Не откраднахме
ни миг.
Вселената не търпи
празноти.
Мълчахме
във взаимното.
Вселената
обича
синхрони.
Не преживях
заблуди,
не преживя
догадки.
Не се върнахме,
където
не бяхме.
Продължихме
пречистени.
От себе си.

*
Можеш да обичаш.
Можеш да си силен
в това.
Познаваш само своя храм.
Имаш само твоя олтар.
Прекръстих се
и си тръгнах.
Не съм ти в молитвите,
не си ми в покаянието.

*
Намерихме се,
ликувайки
от безпощадност.
Пътят ми посочи
безнадеждното.
Щастливи сме в бездната.
Прекосили
всички клишета по пътя си.

*
Душата ми се моли за прошка.
Ти мълчиш,
смущаващ е всеки стон.
Отронена е всяка въздишка.
Родени от тишината,
ще пребъдем ли в мрака.

*
Несънуван ограбен рай,
повикано щастие.
Врати,
затръшнали спомените.
Тихо те гадая,
а ти си буен огън…
влюбваме се като в разпятие,
таило дълго греховете ни.

*
Колко свобода е ограбила мрака,
колко мрак
в бездънното послание.
Аз те обричам,
ти не отричаш...
Аз вярвам
в една съвършена
безсмислица,
ти се уповаваш на себе си.
Кратки сме
като етюди от приказки,
дошли от нищото.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 25, декември, 2019