Когато срещнем себе си на изоставената пейка на реалността, сълзите ни сменят гените си. От любовта си можем да се хвърлим единственото в безкрайната й бездна, за да се слеем завинаги с нея. С удоволствие ви представяме най-новите стихове на редактора на Нова асоциална поезия - Ружа Матеева.

плача
на изоставената пейка
приютила неказаното
стани моя жена
сега и завинаги
да
бих ти отговорила
и тогава сълзите ми
щяха да сменят
гените си

хвърлям се от теб
преди да видя земята
не ме интересува
какво първо
ще се счупи

далеч съм
далеч съм от всички
тялото ми е перце
болно от заземяване
не чакам от него
семената на живота
душата ми е въпрос
написан на санскрит
пази очите си
от отговора

след толкова мрак
по пътеката на срещата ни
косата ми свети
в кръглите ти длани

всяка сутрин се влюбвам
в случайния влак
който си хванал
заради мен
миналото не умира
на път

хората които
се спасяват с думи
хранят с цифри
скелета на сградата
навиват ексел
на електронна фунийка
а от нея изтича
вселената

ръката ти през гърдите ми
диша вместо мен
ти спиш
аз те живея
сънят закусва
с главоболието ти

стръмнината е тиксо
по подметките на обувките
спускаш се по себе си
залепваш в кръга
търсиш изход
и всичко това
те убива

сънувам
че допирам чело
до това на жената
която наричаш своя
разказвам за теб
на невидим познат
а ти не различаваш
мен от нея

къде започва реалното
кажи ми ти
седнал в ума си
коя негова
сладка приказка
ще ти пръсне
сърцето

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 25, декември, 2019