Около моята глава вече спорят. Назрява оня удар, който ще му отнеме най-скъпото. И главнята на неговия живот е запалена, а тя ще свети не толкова дълго. После го очаква същия влак на Харон, същия вагон с едно огледало, в което ще наблюдава как блестящото му лице обраства с козина, краката му се обличат в копита, а бивниците са изпочупени и не плашат никого, ако, дремещ, ги блъска о стъклото на прозореца. От този влак се слиза на гарата на Отвъдния свят, където всички ние сме делнични хора. Звънят трамваи, редим се на опашки, псуваме правителството. И само случайни пролуки в някой слънчев дъждовен ден, видим ли някоя 16-годишна Артемида да се усмихва, изопната от възторг и неспокойствие, седнала насред всекидневния тротоар; раздира ни усещането, че съществуваше един друг живот, който не можем да изживеем вече, но напира, напира, сякаш все още не сме съвсем мъртви.

Лъчезар Лозанов

Старица

Бе дразнеща старица. И скъперник.
С капризи в края на живота.
Но веднъж - не знам защо отпусна края
и ми дари известна сума. Понеже беше
неприятен споменът - запазих едрата банкнота
непипната. След време
животът ме притисна,
не можех да поема дъх.
Отдавна бяха кокалите й под камъните едри.
И развалих голямата банкнота -
едва сега видях протегнатата й ръка
и нейното присъствие - пречистено от времето,
сред хората, обичани от мен.

Свирих

Свирих на твоя глезен,
китара.
Музиката без звук
бе твоето изражение.
Ноти чрез моите устни
го променяха.
Бах и Бетовен
застинаха
подобно облак над нас.

Етажи

Стояли. Гледали самолет
в безоблачното слънчево небе.
Усещане за полет
за щастие и въздух.
Любопитство. Огромно предусещане
за бъдещите варианти на живота.
Хирошима.

Безпокойство

Когато се просна на разсъмване
върху моите сънища,
озовавам се върху кон
от морскосиньо стъкло.
През него се движат
отвъдните детайли на света.
Но е стъкло,
не се пръсва – засега, но ме напряга.
Как така с чупливи хълбоци,
как – с морскосиньо туловище
звънят тънки крака в тръс
върху камъни и треви,
върху зъби и нажежени дървета.
Накъде с кон от стъкло – така гладък,
ме отнася, мен – тежък от чувство,
чувство, че той ще се втвърди, ще се пръсне
насред изнемогването към теб
през мекият океан от устни –
Атлантика, която ни разрязва.
Конят – хлъзгав. Потъне ли,
неразличим ще е от водата,
върху която препуска кентавър Мойсей.
Чувството, че там няма да го разпозная,
така чуплив, така звънък.
Засега бие копита
носещ или отнасящ
времето, което ми липсва.

Човешки начин

Колофон
между космите и струната.

Колофон
между поялника и припоя.

Сълза от дървото,
застанало
пред човека с резачката
прокарал
опустошителен път.

Събирам и разделям
както музиката и дима,
но по един
по-човешки начин.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 24, ноември, 2019