Намираме спасение в смъртта. Нощта ридае в тъмното на душата ни. Захвърлени сме в небето на новите стихове на Атанас Петров. 

Александър Арнаудов 

Смъртта е самотно занимание

"Смъртта е самотно занимание"
Така ми каза приятел когото
погребахме в късната есен.
Не дочака дори и своята зима
с нейните капчуци – фанфари,
и бели симфонии.
"Смъртта е самотно занимание.
Не и й се връзваѝ!" – крещеше
отказвайки да приеме
бучките пръст,
с които ръката ми
на ковчега погали капака.

И полетя тази пръст наобратно.
Сипей от стихове посипал главата ми...

Спасението ми...

Нощта на поетите

Нощта спуска своя черен покров
И някъде в тъмното душата ми тихо ридае.
Приседнала кротко на ръба на звездната чаша
нищи света и иска животът ни да е безкраен.
Иска този тъмен покров
да е изпълнен със слънце
и слънце да има за всеки.
Планетите /и без това са безброй/
да се подредят според имената на хората
и за всеки човек да си има планета.
А не земя – метър на два, обещана
при раждане, в някой гробищен парк
захвърлен в пустошта на полето.

И тази смърт нека я няма.
И тази смърт нека изгаря в огньове.
Тази смърт толкова жалка –
като ненаситен свински търбух
разплул се върху битието ни..

И тъкмо да пренаредя света според моята мярка.
Планетите вдясно – отляво звездите
и огромното слънце на всички мечти
да погълне усмихнато черната мантия на тъмната нощ.
Дочух звъна от стъклени чаши и в пътечката лунна
на разлята ракия видях всички мои приятели
смело да крачат и да шептят
„Няма смърт, не може и да има“.

Сетната господна вечеря

И седна господ на своята сетна вечеря
/повече от скромен сред своите юди/.
Нахрани душите им скромно и още по-скромно
се възвиси към небето, където
за тези измислени хора – предали рода си,
нямаше път.

И ги остави като риби на сухо да се мятат в плътта си.
Вярата, тази измислена стръв, закачи на своята кукичка
и от небесния божи покров – някъде там,
зад светлината на слънцето, замята своята въдица,
за да узнае какво е това удоволствие.

И тъй чудно се забавляваше господ.
Пълнеше с немите риби своята мрежа.
Целуваше страстно техните зяпнали устни
и ги връщаше обратно в морето от плът.
И неустоимото човешко чувство познал,
се кикотеше лудо със гръм, и бури изпращаше –
само и само за да всява страха, и да е вечна играта му…

Така се забавляваше господ и тези юди, предали рода си,
си бяха най-великото – негово гениално творение…
Кохортата бойна, легионът велик, безмилостна армия,
която носеше смърт за тези, които не повярваха в него…

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 24, ноември, 2019