Изкачваме стълбата на живота, за да намерим любовта на мястото на Бог, но всяка нощ се връщаме в него и търсим залеза. Тръгваме към светлината с черните си сандали в новите стихове на Велислава Кандова.

Александър Арнаудов

Черни сандали

Аз чукам
на металната врата
и я намирам открехната,
оставям черните си сандали
до твоите.
Пускам косата си,
да скрие гърдите
и пръскащото ми се сърце.
Лягам тихо до теб в леглото ти
и затварям очи,
във вените ми потича гласът ти.
Вдишвам те
и те издишвам.
Аз съм ти.

Craving

когато
не ми пишеш
се депресирам
всяко твое съобщение
е малка допаминова бомба
която плъзва по вените
и ме усмихва

Пепиниер

Всяка нощ
се връщам там
където връхчетата на зърната ми потънаха у теб
чупя белия мрамор
лежахме червени
у слънчевата смърт
изтичаща по балюстрадата
галехме настръхнали ръце
лятото облизваше бедрата ни
омазани в торта
гараш
нагарчаше бъдещето
сега мраморът дреме
у кал
леглото е празно
един стар каменоделец всяка утрин слага нов камък
по който да се плъзне
новата любов към залеза

(Любов)

Наливам се
наливам се
с поезия
ти ми спря
достъпа
до секса
(любовта)
и наркотиците
останаха ми само
думите
които
не влизат
в глухите ти уши
не пълзят
както аз
във краката ти
не облизват
жадно
сърцето ти
празно
наливам се
наливам се
и си отивам
разбита
в стените
ти

*
Бог
те е сътворил
за да ми докаже
че любовта не съществува
а аз се опитвам
да го оборя

Стълба към слънцето

аз съм толкова млада
ти си толкова стар
по брадата ти бели коси
росни капки въргалят се
шепите ми пълни със нар
търсят твоите алени устни
в мрачината ръцете ти
тежко висят
нещо тихичко
с пръсти разправяш
скланям нежно
към тебе глава
и ти казвам
няма да те забравя
две сълзици висят
от ръба на скала
а след миг
се разбиват в земята
ти ми даде
и въздух и нови крила
аз те учих
как да разтвориш широко очи
и да тръгнеш смел
към светлината

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 24, ноември, 2019