Животът се изплъзва от контрол, когато се случва в някой друг. Езикът е безсилен да назове липсите. Телата съществуват само в тленността, душите - в измеренията на болката. Любовта е страдание, което ни държи живи в най-новите стихове на Десислава Славова.

Ива Спиридонова

 

*
нямам контрол
над живота
скочила дълбоко
в теб
потънала дълбоко
в себе си

още съм тук
но никога няма
да се върна

веднъж си помисли
че телата ни
са илюзия
празни до болка

обърканите роли
в които се губим
голата вяра
в която сме грешни

казваше че
имаме цял живот
за да забравим
винаги беше
толкова сигурен

всяка изтичаща минута
беше самоубийство
докато стискаше
ръката ми

боли ме
от скритата
в усмивката ми рана
че били сме
и не сме били

разливам се
без да разместя въздуха
потичам по плътта
като белег

опитахме един от друг
забравили как
да сме неутешими
опитваме се
да видим какво носим
под кожата си
да открием
защо е толкова трудно
да останем живи

правя го от обич
и от обич изчезвам
защото имаме цял живот
да се забравим

но как се нарича това
да те нямам

 

*
не ме е страх
от съдбата ни
небето разсипва нощта
върху телата

очите ти са тишина
всеки твой жест
е запечатан
и пада навсякъде

когато сърцето ми
на допир
е така чупливо
и най-дребното
твое докосване
осмисля смъртта и вечността
на тъканта му

гласът на очите ти
разрязва целувката
на ангел и на демон

любовта я живеем наопаки
небето вярва
в душата на сърцето ти
въздухът ухае
на никога и завинаги

безразсъдството
на твоите устни
ме целува надолу
в спомените

ако случайно
някой ни открие
ще се преместим
по-далеч:
в тленността на телата

 

*
аз не знаех как
да те обичам
затова ми трябваше сърцето -
да се пръсне и да те забравя
тишината нахлува
в стаята
и има страшно

сърцето ти нося
в други светове
и не зная как
да продължа
търсех убежище
в сянката ти
в мълчаливото съгласие на телата

колкото и да се отдалеча
не мога да те напусна
нещастието е наше
и никой няма
да ни го отнеме

дори да се събудим до
телата с които сме свикнали
аз ще намеря начин
да те прегърна
дори да те нямам завинаги

не слагай пръсти в раната
все по-малко ме боли
но сякаш тежи повече
и сълзата ми се пръсва в окото -
за да не те удави

наличието на липсата ти
ме изтрива

какво извинение
да дам за това

 

*
да разкопчаваш тялото
когато душата
е на дъното

паметта се съживява
за отминали животи
спомените закърняват

всяка част
от разкопчаното тяло
сънува различен сън
потреперва от пръстите
на ръцете ти

пресмятам общите
ни спомени
разтварям се
в оголената ти прегръдка

болката от невъзможното
ме връща в реалността
която вече не ни принадлежи

моят глас не издава мислите ми
защото думите
не са важни
затова още летим заедно

и сънищата
ни са различни
и го няма мястото
в остатъка от деня

ръцете ми са увити
около врата ти
като незарастваща рана
и не мога да видя
как се отдалечаваш

облегната на рамото ти
отнасяш нечия
друга радост
и ти така и няма
да разбереш
как трябва да ме обичаш

крехките ръце
се освобождават
от тежестта
и кожата ми пак диша
в едно свечеряване
в което те няма

аз съм само кожа и устни
докато пак разсъмне
и така прекосявам
потоците на тъгата

изучавам географиите
на телата ни
между две самотни сърца

придърпвам те с поглед
за да не объркаш пътя
когато решиш
да си тръгнеш съвсем

 

*
ръцете ми търсят
да помилват въздуха
на едно небе

светът боли
с всяко едно
твое докосване
всяко вдишване
разсича усмивката ми
на малки ъгълчета тъга

всичката тази любов
е просто опит
за неоцеляване
ръцете ми онемяват
страхът остава

плаши ме тишината
която рисуваш
със сълзите ми
плаши ме тъмното
което изпълва картината

тялото ми е прозрачно
натежало от
недоизказани мисли
превързвам
с очи самотата
и те оставям
да се родиш
по острия ръб
на болката

и все пак

кому е нужна
всичката тази любов

 

*
лъжат миговете
че са мигове

чувствам тишината
която остава след теб
чувствам празнотата
която остава
когато те е имало
в тази стая

всяко докосване
е последна меланхолия
с едно сърце
което не знае
как да се затвори

обикнах те
с всички твои
подробности
страхувам се
от мрака
който е повече
от светлината

с първия поглед
на усмивката ти рухвам
с първата извивка
на любовта ти в мен
се сривам

болят думите
които не изричаш
като замлъкнало сърце
което лети
към гибелта си

като ръцете ти
които ме прегръщат

винаги със същата нежност

 

*
недоизказани погледи
търсят очи
в които да потънат

ръцете ти
рисуват прегръдки
чертаят белези
по незатворени рани

смачкани спомени
обличат телата ни
в стонове
но сърцето ми
не се страхува от удавяне

навън е студено
и листата топлят
телата на една
грешна любов

останалото е просто
мълчалив диалог

сърцето ми е заложено
в решетките на
ръцете ти

заобичах този затвор

не ми позволявай
да си тръгна

 

*
боли ме тялото
защото помни повече
от паметта

болят тъжните посоки
на сърцето - замлъкнали
под това отчайващо небе

прокарваш звучни пръсти
през косата ми
прегръщаме се
със своите сенки

докосваш с длани
пукнатините на сърцето
с устни целуваш
челото ми

нощта разпръсва светлината
на сутринта не откривам
никакви следи

гъстата есенна мъгла
обвива острите ръбове
на болката

сонетите на лозята
разлюляват хоризонта
на безсмъртната тъга

присъстваш
но те няма

отваряш и затваряш вратата
през която
никой не влиза
и не излиза

само исках да ти кажа
че докосванията
по тялото раждат тишина

само исках да ти кажа
че просто те обичам

 

*
парфюмът ти
изпълва стаята
целувките ти
по тялото ми
са като дълбоки
неизлечими разрези

леглото е неоправено
от много дни
роклята
стои разкопчана
и навсякъде толкова
много думи

тялото ми е
без кожа
теб те няма
оглушах от тъмнина

гледам как
мигът си отива
вярвай в очите ми
вместо
в самото време
вземи ме
в силната си самота

нещо което
се изплъзва
от душата и
в душата пада
би могло да не е порок

безмилостна мъгла
нежно и деликатно
като разчупване
на телата

понякога правилата
не съществуват

жадуваме само воплите
един на друг

чак до мълчание

но това ще узнаеш
накрая

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 24, ноември, 2019