Безкрайността, скрита в другия като мярка за съществуване. Пътищата, по които можеш да стигнеш само до себе си. Животът като баланс и мотив да се откриеш. Като болка. Всички тези теми - в най-новите стихове на Надежда Тошкова.

Ива Спиридонова

*
Болка да съм,
но да ме има...

*
пътят на разума
води до
пътя на сърцето

обратен път няма

*
Животът мрази и обича едновременно.
Вечно не(за)доволен,
оставя белези, които да изстрадаш,
за да се влюбиш в себе си най-после.
И няма изход, нито бягство.
А пътят ти е просто заблуждение.
Че винаги си там, където
от всяка болка ражда се целувка.
И съществуваш. Неизменно. 

*
Не знам кога
познах безкрайността:
в един миг
с теб
или във вечността,
когато те няма.

Чрез теб
измервам себе си.

*
Тя е необяснимо щастлива тъга,
с очи приковаващи, поглед особен.
Вълните газеща или далеч от брега,
сякаш в морето се взира в очакване
нещо изгубено, някой да се върне оттам
и да я отведе най-сетне със себе си.

Тя е отсъствие, пълно с копнеж
и без думи ти описва отдаденост.
Поражда желание да бъдеш любов
с онази вярност до лудост, мечтание.
Да бъдеш онзи очакван, жадуван
ти се иска, света да обърнеш...
Но не си.
И си обречен още на тръгване.
А тя е тук, но далеч отпътувала.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 24, ноември, 2019