Есента е асоциално ноктюрно, но човек никога не е сам, когато е себе си. Младостта не си тръгва от най-новите стихове на Марио Стоев-Анхело на ноемврийските страници на списание „Нова асоциална поезия“.

*
младостта не си тръгва
яхва трамвая влюбена пак
заровила някъде в жълтото
море от листа - сивото, тъжното
държи геврек в ръката си
и пише мечтите си в небето
нищо недочакала, изгубена
младостта не си тръгва
завинаги

*
селската ми риза
на цветни квадрати
облякъл съм
из градината ходя с нея
ровя с нозе из листата
говорим си тримата
аз, лятото
и есента

викът на сянката
крачета на врабче
в шепата съм усещал
зовът на свободата
бие малкото сърчице
пускам го
и аз съм свободен

гущерче на топлият камък
тишината

*
дали ти никнат крила
или рога
няма значение
усещането е едно и също

асоциално ноктюрно
права лопата
и накъдето завърна

есенна вечер
съботна
октомврийска
пълна чиния
пържени картофи
със сирене
прозорците са отворени
сякаш е лято
слушам старо диско
пия си
хубаво ми е сам
това което беше далече
е близо
даже се чуват щурчета
зимата закъснява
другото знам
вече
поне половината 

гробище
сънувах
няма кръстове
само тирбушони
завинтени
в земята
тук са само
приятели

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 24, ноември, 2019