Липсва ни гласа от детството.  Душата поема по своя път и тлеем в телата си. Отделечаваме се от болката в новите стихове на Невена Борисова. 

Александър Арнаудов 

 
*
От детството единствено ми липсва гласът на щурците,
може би и добротата на брат ми, но щурците със сигурност.
Техните гласове, тези жадни гърла на тревите -
нощем, иззад завесата.
Почти виждах зелените наметала, тайнствени свитъци,
сигурна бях, че идват от бъдещето,
идват да кажат, че мостът към него са добрият сън,
меката завивка и
потъването
(нарича се издигане надолу)
в това сребролъко шептене.
Понякога ги чувам нощем и днес,
същите щурци.
Странно,
нашите човешки домове
отдавна им отнеха тревата,
а те продължават да идват
и някак съумяват да бъдат
същите.

*
То е необяснимо,
така както съчувствено се гледат
близките на пишещия,
както листата падат отвесно, и
небето съизмерва себе си със земята,
макар че по-често е обратното.
Не мога да обясня
душата.
Казват, че я има.
После забравят мигновено
и поемат по някакъв път,
край него плевели пируват
с прахта.

*
Някъде вече написах,
може би на дланта си единствено,
как ненавиждам тези сънища,
как ме дълбаят –
кладенец във дюлева градина.
И вместо под шарена дървесна сянка,
аз съм тук, във кладенеца потопена,
в гущерово мляко,
и плаша себе си и жадните деца.
Потопена, аз те сънувам другояче,
чертите ти са фини като пясък,
лятото е обгърнало раменете ти,
а косите ми политат нанякъде,
тези бързеи на жизнелюбието.
Някъде свирят цигулки, някой свири на луната,
(не просто под нея),
Звездите напомнят за нечия вътрешна светлина.
Вече съм друга, късно е да стана аз, казвам си,
и полъхът от тази мисъл вледенява. Все пак
себе си понякога сънувам. Изгубените думи,
знание. И тази битка е изгубена и тъй обречена
да продължи.
Но ето, чуй немощните бойни тръби! Какво
ще вземеш този път наместо скършеното копие?
Някъде вече написах,
ненавиждам тези сънища,
кладенеца във градината,
и аз, която тлея.
Все пак,
погледнато отдолу нагоре –
красиво е моето отражение.

Малиновото вино

Не помага малиновото вино,
за нищо не помага, на никого.
Вашите чаши са колкото празни, толкова и напразни.
Нима само това успяха да измислят
всички, през всички тези хилядолетия?
Нима?
За отиване към радостта, отдалечаване срещу болката
за тъгуващия, за влюбения, за вдовицата,
за вдовеца, за младата жена, за онзи, чието
младо сърце живее независимо от възрастта?
Само това ли измислихте за нас?
Не къкриха ли прекалено дълго котлите,
не спаха ли прекалено дълго бъчвите,
не дремеха ли прекалено дълго и не туптяха ли
прекалено дълго сърцата, че ръцете ви сътвориха
само
това?

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019