Тишината покълва в нас и утехата се дави в морето. Разтваряме се на милиарди атоми. Тялото ни предава в новите стихове на Соня Георгиева. 

Александър Арнаудов

*
Животът е Анна Каренина
а аз не искам да съм затворница
не искам да съм престъпник
свобода крещи всичко
в мен около мен

Разтвори ме на милиарди атоми
в тези не се побирам
нито проскубаната ми коса
нито възрастта
няма да съм нормална

Разтвори ме във всички океани
да ме изядат рибите
черупки на рапан да стана

Стопи ме на слънцето
не остана
толкова мъничко живот
има в дробовете ми

Шагреновата кожа изчезна

*
Тялото ми храм се тресе
всичко гърми и трещи
в мен около мен
иска да си проправи път
за живот
окови аз ли ги сложих
от принципи ужас и страх
тишината кълве мозъка
а сърцето ще се пръсне
стегнато в артериите си
не и милост
ще пълня белите си дробове
с неизказаност
черния да хване рак от егоизъм
злокачествен дал разсейки
проказата няма да се вижда
ще се руша от вътре
като зла магия

Lasciate ogni speranza

*
Първата тръпка на убийството
когато я убиеш
любовта
и после ставаш
рецидивист

Остава само
първата тръпка
на
убийството

Очите листа на дърво
зелени
жълти
гнили
чудят се любов ли бе това

Тялотото ми ме предава
остават маслините цветове
на смесени бои
с мъзгата любовна размесени

тяло убий ме

*
Тишината покълва в мен
толкова осезаемо чувам
как набъбват и растат филизите
не съм я посяла
а иска да жъна
със сърпа на непукизма
с косата на забвението
да я окося
но плевел ли
или плод да бера
злокачествен живот хомот
/не за мен за всички/
а екваториална е самотата
разделя ни на
по-самотни
най-самотни

Утехата ми е в морето
дави се
дано се умъртви

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019