Измисляме очите си, докато мъглата ни прегръща. Пишем история на болката и отлитаме в безкрая. Проумяваме света в самотата си в поемата на Айше Рубева. 

Александър Арнаудов 

 
Автобиография

В памет на жертвите на Възродителния процес.

Мустафа в затвора

Теменужени нощи, люлякови трепети,
младежки порив в една объркана душа
килията сега потъва в синия ми поглед.
Нима съм аз злодеят зад решетките?
Стените на затвора са достатъчно дебели
тук не прониква слънце, но мислите летят.

ИМА ЛИ НЯКАКВО ЗНАЧЕНИЕ ИМЕТО,
ще спре ли земята да се върти
и светлината на деня да струи
ако не се казваш Иван, Джон, Сергей?
Мустафа е моето име.
Не го изричам, защото ме е страх.
Аз съм гамен без да знам защо съм такъв,
мислех си, че съм поет.
Удар по тялото, мозъкът ми жужи:
Гаменът трябва да мълчи.

ПЪРВАТА МИ МИСЪЛ ДНЕС
е прекъсната от ужас песен
тук непокорните не спят,
а надзирателите обикалят.
Стените на затвора пазят
истории за свобода и гнет,
за полети, погроми и покруси.
Призраци на предатели бродят и денем,
измъчват ме, душат ме,
но аз не съм загубил стремежа си за полет.
Оставете ме на мира! се чувам да крещя без глас.
Искам покой, тук справедливост няма.

НА ЛЕГЛОТО, КОЕТО ТУК СЕ ВОДИ МОЕ,
преди мен лежал е някой с инициали АМ,
мислите му са отлетели
към небе проядено от молци.
Затворът е мъдрец, пази много тайни
и аз съм част от тази мъдрост,
но тя не ме превръща в герой,
а само в страдалец
осъден без да е извършил престъпление.
Усмихвам се на себе си –
все пак превъзхождам повярвалите в моята вина.
Разбрах, да си различен, да си набеден,
е основание да те затворят,
но пита ли ме някой, ще му кажа –
това е престъпление.

Мустафа в Истанбул

Ето ме днес съвършен -
омразата заключих,
черното и бялото на любовта
събрах в безразлично сиво –
среда на нишката живот.
Оттук насетне ще съм сам и с другите.
Безпътен, безполезен, безпогрешен
възкръснал от пепелището
на старите си чувства
тук, между тези брегове,
горд като Kız kulesi
история на Болката пиша.

В ГЛАВАТА МИ ДУМИ И ФРАЗИ
загубили смисъл и ориентир.
Възрастен щъркел,
недръзнал с другите си полети,
сънува синева и топло слънце,
досущ като мен
зъзне под стряхата на изоставена къща.
Улични псета, в безкрая на обещанията,
чиито стопани отдавна ги няма,
сега ми правят компания.

ДУМИТЕ – СТУДЕНИ И САМОТНИ,
пълни с празни обещания.
Отритнати
улични музиканти, избуяли като плевели,
край ъглите на този град.
Отчаян търся някаква мечта.
Истанбул се смее ехидно –
тук думите и обещанията изчезват
като отлетели към безкрая хвърчила.

СТРАХЪТ ТУК Е ВРАГЪТ –
ръфа смелостта,
забива зъби,
ожесточено
влиза в бой на живот и смърт,
връхлита,
разкъсва ме парче по парче.
Уплашен днес
се свличам в прахта,
сега танцува в кръвта,
тактува в свитото сърце.
Смехът му дълго ще кънти
в празната зала на душата,
но аз още не съм победен.

В ТОЗИ ШУМЕН ГРАД ЖИВЕЕ В МЕН, РАСТЕ И СЕ РАЗВИВА
една огромна, свирепа, свита на кълбо Болка
зъбата, натаралежена,
ручеи от кръв и сълзи потичат щом се размърда –
да не би да я забравя, да не би да я изхвърля,
да не би да заприличам на друг.
Търся свят, който ще ме приеме, ще ме приюти
срамежлив, отчаян, безстрашен, непобеден,
обречен на ненужната истина.

МУСТАФА: НАДЕЖДАТА ТЪРСИ ЛИ СЕ
или идва сама? Аз не знам.
Ти знаеш ли?
Истанбул: Зависи какво имаш предвид –
аз надежда не раздавам,
но и никого не осъждам.
Оцелявай както можеш.

МУТАФА: ЛЮБОВТА ИДВА ЛИ ПРИ ИЗГУБИЛИЯ СЕ МЪЖ,
или и тя търси нещо друго?
Кажи ми, Любов, да те чакам ли?
Любов: За теб съм като целувката на змията.
Имаш ли противоотрова?

ГЛЕДАМ ГРАДА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА МОРЕТО
изглежда толкова шумен,
моят поглед е мътен
нищо не виждам.
За да победя страха си,
ще мога ли да издигна
мост от мен към света?
Архитект да е Босфор.

-НЕ ТЪРСИ УТЕХА В ЧУЖДИТЕ ОЧИ И ДУМИ,
щастието е в теб. За да оцелееш,
не е нужно да си самотен.
Оцеляваш ако си свободен.
Каза Topkapı Sarayı,
горд със свободата си.
Той има право да дава съвети.

Мустафа в Лондон

Тази болка ми е дълбоко позната
кръжи около мен като птица
сред мъглите на този студен град
пресича уханието на реката
многоока,
многогласна,
многоръка.
Аз ли не мога без нея
или тя от мен се храни?
Нощем сънувам синева –
синя, необхватна,
денем потъвам
в тъмни, черни бездни
нито умирам, нито съм жив.

ПО ЛОНДОНСКИТЕ УЛИЦИ
чертая посоки –
прави, криви,
с ъгли, без ъгли
пълни с въпросителни
и удивителни –
къси, тъмни, светли,
северни и южни,
за да открия себе си
под дъжда.

СРЕД МНОГОГЛАСНИЯ ШЕПОТ
в този, все още нов за мен,
мултиетнически град
с кроткия напев на реката
измислих очите ти,
косата ти, гласа ти,
ръцете ти, чувствата ти.
Измислих себе си до теб.
Бях отчаян.
Исках да обичам
без въпроси
и отговори,
с нежност
нощ и ден.
Сега обичам
да си спомням
измисленото.

СЕГА ИСКАМ САМО
една улична лампа
на Тауър Бридж
да ми свети
и под нея пейка
да седнем.
Мостът да ни шепне,
мъглата да ни прегръща,
дъждът да ни целува –
тогава може би
ще успеем
аз и моята спътница
LONELINESS
света да проумеем.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019