Сезоните на спомените са есен и идваща зима, останалите не настьпват в сърцата ни. Опираме се на сенките си, вървейки към прозата на живота, кратък като свещ.
Всичко това – в новите стихове на Иванка Гичева на страниците на списание НАСП.

Ива Спиридонова

Сбогом на поезията

Тръгвам си - сега и тук.
От днес - с прозаичен кръст на шията.
Грозно е кръженето на Музата
над рамото облечено.
Сърдечна болка -
фар в житейските ми глупости.
Есенно е лятото.
До зимата все някак ще изкарам.
От грехове - олтар ще си направя.
Бутилките ще върна
и ще сритам кучето.
Звездата в клетка ще затворя.
Потокът електричество ще се обърка.
И ще запаля свещ.
Кратко и болезнено да изгори.
Като живот.

*
единствената
здрава опора -
сянката ми

*
понякога се връщат
и пълнят празните пространства на дома
но не и тези във сърцето

*
самотно септемврийско щурче
сърцераздирателно свири
последната си песен

*
Душата ти, по-жива от всякога,
кротко присяда до масата.
Вино и хляб, шепа спомени
и догаряща свещ...

В окото на август -
оглушителна тишина.

*
дните ми -
имитиращ продукт
с вкус на живот

*
всяка твоя сълза
като струна изпъва гръбнака ми
и превръща страха в любов

*
В последния си влак
ми пази място лятото.
Ще го догоня.
Някога.

*
Сега градът ще се взриви от лудостта ми.
Ще хукне клюката - подгонено мъниче.
Приятели и врагове ще ме заплюят.
Ще се препъвам в хорските очи
и във сплетните им.
Крилете ще ме заболят - опърлени.
Глухарче срещу вятъра,
душата ми,
ще се пропука -
на прага твой е
четирилистна детелина.

*
Беше толкова някога,
че забравих вратата.

Там остана сърцето ми.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019