Онова място, е там, където живеят всичките ни любими, докато ние се лутаме в несъществуващ свят, в търсене на очите им. За дестинациите на сърцето - в най-новите стихове на Димитър Пенчев.

Ива Спиридонова

*
Какво е небе
без пролет,
какво е птица
без криле,
какво е жена
без любов,
какво е език
без поезия,
какво е живот
без теб?

Всичко е нищо,
ако не виждам
очите ти!

*
Искам да съм росата
по тялото ти сутрин,
която пише истории
да ги четеш,
да ги чакаш
да се сбъднат.

Сънувани желания
в очите на
пролетна птичка,
убила любовта
с бягство
в царството
на книги
с недовършен финал
и мечти не посмели
да се случат.

*
Знаеш онова място,
била си там!
Помниш ли,
когато те срещнах?
Ти се връщаше
разочарована,
защото нямало
място за теб
в сърцето
на някакво
ръждясало купе.
Точно тогава
вратата в моето
зееше отворена.
Поканих те да влезеш.
Грешката ми беше, че
не затворих след теб,
а любовта е срамежлива -
има ли свидетели, бяга.
Приятелството
е друга работа,
само то ми остана -
далечно и самотно,
като сянката му,
под която мислите ми
умират от студ…
…никога няма
да тръгнат да те търсят,
защото чакам
там, на вратата.
Страх ме е, че може
да се върнеш
и да почукаш,
а мен да ме няма!
Знаеш това място,
била си там -
в сърцето ми,
запазено е само за теб!
Чакам те, като влак
без разписание,
беглец, забравил
пътя към дома.
Но, ако някой
разбира от любов,
това са душите!
Те ще я намерят!
Те ще се намерят!

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019