Да погледнеш и познаеш тялото и сърцето си, отдалечен от себе си, защото си останал в другия. Да съществуваш извън, да бъдеш невъзможен и нереален. Също както него. Бъдещи изображения на нищото - това е смисълът на "ние". Аз и ти без себе си.

Новите текстове на Десислава Славова са абстрактни разкази за близостта, като картини на луд художник, нарисувал безумието на света, видяно в очите на другия.

Ива Спиридонова

 

такива каквито сме

трябва да има нещо
което да откъснем
от себе си
преди да пропаднем
в бездната

да кървим като липса
която бавно се намества
из мрачния танц
на разкъсващи се души

като отрова която
спасява животи

като аз и ти
без себе си

ако някога
си тръгнеш от мен
ще ме вземеш ли

 

*
безвремие
разпиляна вечер
небето е преобърнато

лежиш в ръцете ми
сред полумрака
на спрялото време

сякаш да скрие
всичко от нас
сякаш нас да скрие
от всичко

като прощаване
на любовта
с плътта

вятърът размива
образите и погледите ни
и всичко пак е
обикновено

няколко абсолютни
секунди
а после гледаш града
и пълзящите улици

да забравим
неслучилото се
е страшно
така объркана е
болката

как дойдохме тук
къде отиваме
кой би понесъл
толкова страдание

като в съновидение
чух как часовете
чакат някого

а отсъствието ти
се смрачава
в ръцете ми

 

*
отиваш си
като слънце
което изчезва

и птиците вече не пеят
страхувам се
че ще настъпи тишина

страхувам се от теб
от себе си
от студа

отиваш си
и сърцето ми
е нищо
просто прищявка
за съществуване

отиваш си
всяка идваща сутрин
и всичко започва отначало

страхувам се
от празнотата
на отсъствието
от студа

всичко потъмнява
светът е несъответствие
страхувам се от себе си

отиваш си
страхувам се
че ще настъпи тишина
това е сърцето ми
и ти го знаеш

отиваш си
това е само
маловажно начало

 

*
жестовете които
бавно поднасят
разсеяната ти ръка
към косите ми

жестовете които
бавно пробягват
от тяло на тяло

жестовете които
карат ръката
сама да узнае
онова което ги движи

любовта забавя агонията
и не знае никога
какво да прави

между нас
времето приема
жестовете върху кожата
винаги бихме ги подарили
срещу една малка заблуда

предлагам ти
тишината на кожата си
и времето в което
да повторим
една неизбежна заблуда

дъждът бавно
прерисува контурите
на твоята кожа
затваря прозореца
след сенките на телата ни

никой не ще забрави
едно тяло
това усещане
отваря огромна празнота
в душата ми

аз която вярвам
че ще се върнеш
отнасям гласа ти
със себе си

жестовете са узнали
това което не ни принадлежи

може би те ни спасяват

 

*
иска ми се да се разпадна
върху теб
по начин който е различен
само в дребните детайли

иска ми се да си мисля
че това отдаване е
толкова ранимо
и невъзможно
за раняване

с поглед наполовина
скрит в очите ти
с океан който продължава
да кърви в душата ми

нежно и деликатно
като твоята ръка
в моята ръка
без изобщо да е опасно

безшумно съставяме
звуците на лятото
светлините на града
играят ролята на
гласа ти

привидение на тяло
докато сърцето ти
пада надолу с
устните

понякога правилата
не съществуват
в ужасяващите
полета на душата

да обичаш е
нещо като молитва
не може да бъде планирано
просто пропадаш
в обятията на дланите

понеже вярата ти
погубва вярата ми
взаимно използваме
нежни думи които
няма да си изменят

не може да бъде планирано
просто пропадаш в
обятията ми
като всеки обичан човек

тук съм
не пропадай надолу

 

*
след всичко
остават спомените
за местата

непроницаеми сенки
в една сложна игра
успяваме да се скрием
зад самите нас

вкусът на нощта
по върха на небцето
е неизменен

мълчание вътре
в мълчанието
запечатано
в самото сърце
на нещата

такава е любовта ни
която остана от теб
върху пръстите ми
между кожата
и сърцето

такава която
вече отминава
която няма повече
да се върне

за часовете които
прекарахме заедно
опрощение няма

ще знаем че
отложените любови
са прекалено красиви
за музея на
този свят

във всичко
което сме създали
очите ни
ще разпознаят
най-голямата разруха

опитваме се
да насочим тъгата
към убежището
на обичта

неприемлив начин
да поискаме забравата
да изтрием
от паметта
телата ни

телата които
само веднъж
са били толкова
близо до нас
и не ни е останало
даже едно
мимолетно име

събота следобед
и твоето тяло

след плътта
на спомените
в нас обитават
лицата на другите

едно лице ми казва
че много ми липсваш

 

*
бъдещи изображения
на нищото
заместени
с думата любов
все едно тази дума
обезболява

днес е друго време
просторни полета
на болката
където погребваме
всичко което сме

две крачки назад
страхът
подозрението
телата
се отдалечават
на стратегическо
разстояние
за да дадат име
на разрушения свят

след плътта
когато пръстите ни
се срещнат
ще бъде отново
скрита болка

любовта е точката
на незавръщане
към изначалното минало
тъмната стена
на измисления свят

а после
на улицата
измолваме
по едно ново сърце

без да забележим
че то вече ни е подминало

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019