Сърцата на мъртвите удрят земята, защото са топли и бият по-силно от нашите. Животът е най-опасната есен на света и няма оцелели, когато времето натежава отляво и болката се свива на слънчево кълбо. Метафизичната ни тъга се протяга като ленива котка след съня на душата, който ражда мечти и чудовища, в последните стихове на Маргарита Черникова.

През времето

Тъгата ми се протяга
като ленива котка след сън.
Зная, че няма да си тръгне.
Хубаво е с мен, ръми навън.
И ме гледа упорито
с издължените си ириси.
Какво видя преди секунда,
миг преди идването и отиването
на живота сякаш?
Отвори се във зе́ницата и́
врата към времето.
Кое ли е това дете
притичало тъй бърже?
Уплашено момичето само̀ е минало
и няма да се върне.

На село

Камбана окапа
от спуканата камбанария
като семе от цвете.
Часовникът спря
да отмерва сезоните,
а сърцата на умрелите
заудряха земята.
Сред многото занятия,
забравили че са мъртви
поискаха да изорат полята,
да варосат домовете
и да окачат звънец
за следващо пришествие.

*
Натежавам отляво
и се изкривявам
подобно дърво,
на което птиците кацат
само да поплачат.
Под сянката блед кон
е източил шия и пасе,
а корените са
непроветрени и влажни
като легло на болен.
Ще дойде ден и
лилава светкавица
с изтъняла опшка
ще оповести края.
Миг преди това стволът
ще се изпъне и повдигне
като войник с изпълнен дълг.

*
Човек се протяга към щастието,
а се накланя и изкривява
към болката, обратното е абсурдно.
Лошо е, че се случва
постоянно и едновременно
няма възраст, нито сезон.
Има само едно неусетно втвърдяване.
Ставаш, стягаш се,
поздравяваш Слънцето.
Лягаш, добро утро, Луна,
отново си твърд
(по друг начин).
Един ден счупеното ще ти донесе Щастие.
Ще те влачат към него с панделка,
вързана за нечии рога.

Болка

Болката ме свива на кълбо
протягам нокти с остро недоверие,
остъргвам на деня полепналото зло,
но зверовете още не са укротени.
Животът ври отвън, очите побесняват,
езици се завъртат присмехулно,
но аз затворена при себе си оставам,
при моите заблуди теменужени.
Свой дом със сигурна врата копнея,
градина цветна с лакома пчела
и моногамен слънчоглед във нея
да не обърква дните със нощта.
Да гони подлите крадци на хубавото време,
които искат да превърнат облаците в локви,
на глупавото слънце топката да вземат,
на мен да ми изгръгнат ноктите.

*
Една и съща дума
запушва порите ми
и задушава мечтите.
"Трябва"
да избера силната роля,
да продължа с кървящите колене
да съм щастлива с тебе,
колкото и ти със мене.
Не "трябва"
да величая радостта
на присмехулниците,
да скърбя за разнебитения плач
на тротоарите и улиците
щом вали.
Вали ли,
да съм като бял прозорец
роден със жажда за небе,
за капка дъжд в окото,
да вижда и да не достига,
жестоко е!

Есенно утро

Капчици студ върху
паяжината на слънцето.
Трябва да прибера мечтите си
за друг сезон.
Да ги сложа в кутии от бонбони
и да ги надпиша -
с вкус на лешници,
с вкус на целувки.
Остарявам и забравям,
а студът е лепкав,трудно се почиства.
Връщам се много пъти при един копнеж,
сякаш съм оставила ютията включена. Не съм!
Тръгвам,
яке,
ключове,
кутията с цигари
и една малка
с мечти.

*
От всички есени на света
най-опасната е тази,
когато ти закъсняваш,
защото дърветата
ще се съблекат
до пълна самотност,
а животът ми ще слезе
още един сезон надолу
по стълбата на смъртта.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019