BLOWING IN THE APRIL WIND

От съюза на пищятелитее след двугодишно заседание на облак в ресторант Монпарнас са издали разпореждане нобеловият лауреат за литература Боб Дилън, както и целият нобелов комитет незабавно да бъдат арестувани, защото не са се запознали, че поети с китара не съществуват, тъй като те не са били лъхнати от априлския полъх на нито един от оторизираните от съюза пленуми.

Петър Канев

 

ПРЕМЪЛЧАНОТО

Тишината вали в прозореца,
като бяла надежда до мен...

Аз съм некромант мидуиум.
На дланите на двете ми ръце
изписано е: М.
Мога да викам призраци
през огледалото нощем,
всеки път, когато
премълча.
Ти си хиромантка медиум.
На дланите на двете ти ръце
изписано е: М.
Можеш да викаш духове
през прозореца денем,
всеки път, когато
премълчиш.
Ние сме врачи медиуми –
трябва да се крием от лова
на вещици:
на дланите на четирите ни ръце
изписано е: М.
Можем да викаме души
в дома ни,
всяка нощ и ден, когато
замълчим.

Всяка премълчана дума в нас
извиква призрак.

Ти премъча “Осъждам те”
и всичките осъдени на смърт
нахълтаха в дома ни –
върволици от обезглавени
в Париж на гилотината
и няколко обесени въстаници
от април 1876-та
се настаниха в гардероба ни –
размахват примките си
и чакат
ракия.
А в детското креватче влязъл е
Горуня.
А после погледът ти се изпразни
като очите на отрязана глава.
Когато те посрещах в коридора,
аз премълчах: “Защо очите ти са празни?”
И “Не ме ли обичаш повече?”.
И всичките млади Вертеровци,
души на всичките самоубийци
от любов
изпълниха дома ни –
увиват, плачат и на колене се молят:
“Обичай ме, обичай ме! Отново!”
А врясъкът им е такъв, че предизвикват
Главоболие.
И двамата адски се изнервяваме.
Всеки звук ни дразни вече.
И ти се хващаш за главата
и премълчаваш: “Все пак обичам те”
и всичките влюбени, които са умрели,
преди да си признаят любовта
ни спъват всеки път, когато се опитаме да влезем
в банята –
един от тях ме повали
и дълго бях парализиран.
А исках да ти кажа “Как се радвам,
че те има”, но премълчах
и всички радостни духове
пристигнаха с фанфари
в огледалото – разбиха го –
и връхлетяха сред неистови купони
с музика и с танци до зори,
а ти поиска да ми кажеш: “Излъгах”,
но премълча
и всичките лъжци увиха се
около шиите ни
и започнаха да сплетничат
и да шептят
интриги и клюки в ушите ни,
начело с Яго.
И повярвах му
и исках да ти кажа: “Изревнувах те”,
но премълчах и
всичките Отеловци в света
и всички мъртви Дездемони
нахълтаха в кревата ни
да се душат там всяка нощ,
а в печката ни влезе Яворов,
в пералнята ни – Лора.
А исках да ти кажа, че човек съм,
че слаб съм, грешен и простих
и извинявай, но...
пръмлачах –
и всички хора влязоха –
сега в дома ни е
стълоптоворение –
не можем да намерим празен кът
от призраци.
Едни се карат, друи стрелят на дуел,
а някои кроят войни, а други - вечен мир.
За всяка премълчана моя дума
започват да умират нови хора
и идват вкъщи духове без упокой,
а всяка премъчана твоя дума
повиква вкъщи призрак на добро животно.
И става нетърпимо –
Искам да извикам: “Осъден съм на смърт”
и да приключи всичко,
но Воев с вой прекъсва дързостта ми.
И само вия като вълк в сърцето.
До мен духът на вълк ме ближе
по лицето
- избягвам на балкона –
гол заставам на простора – зад чаршафите ни –
като призрак -
и искам да извикам: “Тишина! Мълчание!”,
но духовете на духовното ме щипят
- хванали са ме между краката,
изнасят ме навън и хвърлят ме в прозореца –
политам към асфалта като дреха
но в миг увисвам
във въздуха за малко –
левитирам – не -
някой ме прегръща –
затворил съм очи –
дали това си ти –
дали е моята прабаба врачка –
или правнучето ми,
още неродено?

Не съм роден.
Не съм роден от майка.

И време е да се родим сега.
За да изпълним
Смъртната присъда.
И всеки миг, останал преди нея.

В дома ни днес навлизат
бели ангели.

А аз вися навън.
Извън балкона.

 

ГРЕШКИ В ЕВОЛЮЦИЯТА

Човек се ражда в мъки
и умира в мъки,
Защото е специален -
създание, което
не бива да се ражда
и не трябва да умира.

 

ТАЛАСЪМ И Я

По пълнолуние
вампирясват плътниците
и се овълчват върколаците,
а аз пиша цяла нощ
стихове
и на сутринта се срива любовта ми,
Защото не съм измил чиниите.

 

НУЛА

ID
Плюс и минус правят плюс.
А нула и нула – нула – мен.

- Страх ме е от образа ми -
в огледалото.

Очните кухини на черепите са -
две нули.

Имам шест двойки по математика,
но умирането
е едно.

В седми клас доказах на дъската
Питагоровата теорема
по друг начин – Тагор без пи -
и другарката Цонева
ми писа пет.
А трябваше да ми напише нула.

О, бедни, бедни Йори,
какво стана с опашката ти?
Къде е тортата ти с розова захар?
Защо не умря при Гредетин?

Токът изгори
Петер
Холандеца.

Пикая камъните
от сърцето.

И Всичкото,
което ще издам
от тайната -
е в нулев брой:
за романа без четене:
– неотразим -
- неотразен - неотразяем.

 

ЕДНО НА НУЛА

- с целувка в нулите
на моите
очи
засветват
две последни
предпоследни
Единици
в двойка
в четворка
в петица
в петицата
от пръстите ми
по ръката ти,
ръката ти в косата ми
в бедрата ти,
рисуват парапланерите,
небето,
крачката
на децата
върху ми
и смеха им...
дланите
на всичките
приятели.

И двете папагалчета, които
излетяха
през прозореца

Гол!
Скандират ангелите от арената.
Гол.
Мълчах.

Без нула броня

Светлината грейва във вашите гриви
също като Христос от луната
като Христос от планетите и звездите
и със звънък глас тихо запяха:
"Днес е часът, в който магаретата виждат
ангелите,
днес е часът, в който магаретата носят
на гърба си
Спасителя.

И-а! И-я!

Ние сме!

1:0

и ромонът
на малката

рекичка.

 

ПИЯНИЦА

Сутрин в делириумен трескав
полусън
отварям клепачи,
но очите ми са пълни
с марсианци.
Ръцете ми треперят и се питам:
Какво пих вчера?
Какво съм пил 40 години?
Коктейл Надежда?
Метил Самозаблуда?
И ето - една сутрин осъзнаваш
и си казваш:
От 18 години
наливах се
в пробита каца.
Единствена вода,
която има смисъл
да наливаш там
е любовта -
звукът на течността,
шуртенето, ромонът
стопля
сърцата на присъстващи
и минувачи.

От дупката
прокапват
капки

кръв и вино.

 

ПРОФЕСИЯ

Аз съм разкачен тролей.
Пътувам към УМБАЛ СБАЛ МОН
МОН НАЦИД НАЦИ ГЕНОЦИД СКОПУС
Крайната станция за скопяване
на нацията
в мрежата на науката
на неуките.
Свалих си тирантите
и гащите ми паднаха.
Сега не съм вързан вече
за линията
и мога да ходя,
където си поискам.
Тръгнах за Самоков
със смъкнати гащи.
Батерията ми ще издържи
още 23 минути.
По жицата се редят
стотици бели лястовици.

Приятели, Африка ни чака.

 

АПЕЙРОН

Любовта в леглото
до мен спи –
орлица
нощем –
горда
топла
лъвица -
грифон –
сутрин
в пет
чувствам
крилата му
как бият
в пулс,
прибирам
плавниците си
и пипалата си
и свивам се
и притискам се
в тялото му...

- сънувам:

Морският орел се стрелва
към повърхонстта
на огледалото
вода.
Делфинът литва в скок
нагоре – към слънцето.
Две вълшебни параболи и...
се прегърщат и целуват
в мига
на безкрая
намига
вселената
на раждането
космос.

Зад Аполонията, на брега на улица
Джулай
в Созополис
застинал е Анаксимандър –
очите му следят на 1 юли
слънчевия
апейрон
- недостижимото –
- непостижимото

- целувката

- на слънчевите

- зайчета.

 

12 РИБАРИ

Стиховете просто съществуват.
Аз не ги измислям,
а просто ги ловя като риба.
Безсмислено.
Дори не мога да ги попържа.
Гемията се наклони от риба
в мрежата от лявата страна на борда,
където върху водата е стъпил
спасител, когото
само рибарите го виждат.
А всъщност е необходима
само една единствена риба,
за да се изхрани
човечество.

 

ЧЕРНА ВДОВИЦА

Сърцето ми умира да танцува
с пяна на устата -
гърчи се в неистов суинг
в краката ми.
В неделя
аз съм вдовица
на сърцето ми.
Затворена завинаги в клиника
Любов и Брак.
Понеделник:
по коридорите извратени лекари
се гаврят и експериментират
с децата ми –
не мога да напусна –
искам да ги изведа от тук,
а нямам лист от визитация
и всички доктори са
призрачни.
Рецепционистки без глави
надраскват картона ми
с черни кръстчета
- паяци.
Във вторник: лутам се по коридорите
и само виждам тук-таме останки –
- снимки от децата и сърцето ми.
В сряда: вече почти не съм тук,
но още вързана съм за системата.
Всеки четвъртък на свиждане идва
Партньорът ми – носи портокали –
Дали ме е зарбравил?
Или е простил?
Или е забравил?
Или е простил?
Голямата ми, истинска
любов неистово танцуваща
до пяна
на устата –
Но още само сутрин...
Още ден...
Година...
ден – и пулсът ми ще спре.
В съня ми в следсмъртната кома
две бели същества
ще кажат:
Спасена е.
Простено й е –
Просто –
много,
много,
защото много

е обичала.

И призрачната болница
ще се напълни -

- с ангели.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019