Ех, тези статуи, които са имали и ръце, вече отчупени, и лица...остава едно мълчание пред тънкият резец на Маринов, ваятел във вечния мрамор!

Божидар Пангелов

ПЪЛНОВРЕМИЕ

Оранжевите лунни блясъци върху
пустинното море, което не те иска,
нито пуска да си тръгнеш.

Розовите блясъци на златото 
в пясъчните наноси по устието на реките, 
линиите на скръбта по мрамора,
който някога е бил лице на статуя.

Луната бърше чело с порязаната си ръка, 
мълчи и нищо не помага да се завъртиш,
да потърсиш нещо друго.

РАЗСТОЯНИЯ

И все пак разстоянията не са от значение,
а извивките на времето в розовата раковина,
където положихме гласовете си, за да не се изгубят,
разделени във външния свят.
В онази утрин, когато слязохме на морския бряг, 
свеж след миналата буря, ти беше толкова красива, 
втъкнала в косите си полска маргарита.

Тъгата ни, ах тъгата ни!

Не са виновни разстоянията от раждането до смъртта,
нито математиката на часовете.
Ръката ти се рови в пясъка, губи се за миг 
и ми показва пълна шепа.

Една лодка идва към брега, главата на младежа 
се полюшва сънено, отпусната на руля.

ЗНАЦИ

Това е формата на този свят - една и съща капка от началото,
елипса от течно злато зад мрежата на залезните светлини,
червено, пурпурно и алено в часовете на зефира, небесен ритуал
в несвършващия епилог на двете равни половини,
с нищо по-различен от вчерашния хлад и солена влага;
само вятърът в кърмата по-настойчиво
притиска днес голямото платно, една незначителна разлика,
и морето се снишава, за да ни пусне в другите води
със сладки наноси и вечните тръстики между двата бряга.

Знакът на радостта, преди да влезем в делтата,
одата на радостта, терасите по височините,
които следват очертанията на брега, с нацъфтелите
бадемови дървета; уханието на живот и зелена влага,
с подскоците на диви зайци по околните хълмове
и гъстите пасажи, запътени през тъмните води на север,
бяха друг ритъм за прегладнелите сърца
като минавахме с отпуснато платно
край пясъчните наноси в Залива на Цитрата.
Трите скални статуи, които знаехме от другите пътувания,
мрачно се полюшваха във кръг
с лекото вълнение сред плитчините -
съвършена геометрия на затвореното време, запазена материя
от минали животи, други светове в кръга и чужди разкази,
и едно движение на камъка нагоре и надолу, винаги
нагоре и надолу, до пълно изтощение за уморените очи,
взрени да открият някаква промяна, друг жест
в това движение на живи същества
и дишането им през всичките сезони -
в ледените ветровете на януари, в пладнето на август,
което впива косите лъчи в пукнатините и цели сърцето:
ако искаш повече, погледни от близо
в мълчането на залезните отражения,
за да разбереш упорството им да останат.

По-нататък пясъкът се разширява с формите на цитра
откъм сушата, (сега е розов, издълбан от нечии копита,
защото планините са наблизо, но вечер свети със синкавата
белота на вар), и ако будувахме на котва нощем, с възпалени
от солта очи, то беше заради дълбоката тревожност
от плача на вятърът в извивките на стихналите дюни.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019