Не помним цвета на очите и гласа на времето. Умираме в сънищата си и светлината ни бавно угасва в новите стихове на Велислава Кандова. 

Александър Арнаудов

 

ευχαριστία

не помниш
цвета на очите ми
нито гласа
нито вкуса на устните
не посмя да потънеш
нито веднъж
поемайки дъх
да се оставиш
да стигнеш дъното
да чуеш черното как бие
да видиш писъците на мрака
да погалиш с белите си ръце
придобили
издълбали
прогорили
езика
който подавам смирено
за тялото и кръвта
ти

 

Без теб

И съм там.
На брега на морето
вълните облизват краката ми,
легнала сред сухи треви,
с венци от осили оплетени.
Калинки прекосяват косата ми,
облаците потъват
в сините ириси,
морето измива брега.
Студено е.
Ледени са бедрата ми.
Китките са отпуснати.
Под ноктите-розови миди
стъклен пясък-бял, зелен, син,
влиза все по- навътре в живеца,
напомняйки за живота,
без теб.

 

Черно мляко

Бялата гръд отдавна пресъхна,
отказа се от майчинството,
отказа се от любовта,
отказа се от бебешките устни.
Пожела своето единствено щастие.
Пожела мъжките устни.
Пожела кариера.
И забрави че си жена.
Спи самотна мръснице.
И се моли за две горещи ръце.
Пияни. Космати...
Раздаващи правосъдие.
Но твои!
А камари черни гърди
раздават на жадните -
Лактобацилус булгарикус
и нашето бъдеще.

 

Бялото утро

всеки път когато те гушках
исках да не заспиваш
аз да не спя
да си говорим
но не безмислиците
и дежурните фрази
а ония другите разговори
дето след тях не се спи
но всеки път умората
напрежението и желанието
се блъскаха и изригваха
за да свършат заедно
в сън
предавах се
а всеки път се заклевах
че ще те целувам
до бялото утро

 

Тлеем насън

Аз съм ад
и кожата ми ад е
до бяло нажежена
лежа под небето
в суха слама
руша се на кубчета жар
и лумват пожар след пожар
от твоите устни разпалвани
алени меки и сочни езици
раздират света
прогонват звездите
поглъщат откритото
меко месо
избухват и стихват вселени
о теб и о мене
две дъги
два гръбнака превити
скрити в тревите
тлеем на сън
и мечтаем
червени

 

Пустиня

ти си пустиня
в която нахлувам
завоевателски
с черен кон
и корона отблясъци
слънчева топла и жадна
за твоята кръв
стигам
все по навътре в
в сърцето ти
и когато съм толкова близо
опряла нос
във носа ти
забила ириси
в твоите
стенеща името ти
ме сваляш
с два пръста
победителю
тъй ласкаво
с меденосладки целувки
ме жигосваш по шията
притварям очи
тъй щастливо
докато приковаваш на кръста
плътта ми
дяволе

 

Майчин оргазъм

Тишина
мрак
в горния мрак
червена луна
ягодите отдавна преминаха
брането бе свършило
дланите бяха избелели
черните резки по тях
си тръгнаха с утринния фреш
от лимони
който можеше да се допие
чак по тъмна доба
пъпешово ухание
съблазняваше напукани устни
жадни за любов
из въздуха трептеше
жасминов аромат
опияняващ светулки
жената бавно разсъбличаше дрехите си
не ѝ се лягаше
утрото я дебнеше след мигновение
полюбува се на голото си тяло
излязло изпод мазната
рубенсова четка
поцъка тежко с език
въздъхна
Тя
източи бойлера
всички спяха

 

Сюрреализъм

копая гроб
и влизам
за да проверя
дълбочината му
спряла съм
не дишаш
времето лети
разлагам се
с дъх на жасмин
червеният залез
потъва между
потните ми бедра
прашни лъчи
облизват краката ми
плюските по дланите горят
една подир друга избухват
обливайки
дългите червеи
в топла кръв
дишай копеле
дишай
целувам те
а в очите ти виждам
смърт

 

Черен вятър

черен вятър
шепа светулки
се борят по ледения перваз
светлините им бавно угасват
една подир друга
лято ли е
зима ли е
прозорците вият
завесите махат с ръце
по кошмарите да си отидат
луната примигва
с ехидна усмивка
отварям и почвам да викам
насреща ѝ
а вятърът връща гласа ми
обратно във гърлото
затварям няма уста
и се превръщам във риба
лъскавата ми дълга коса
в опашка и перки
очите ми
изпъкнали сини мъниста
напрегнато се търкалят
въртя кръгчета в купа
а ти просто минаваш
с пръст да
почукаш

 

Безвремие

близалка
залепнала
върху дантела
бяла
кристализирала цветя
и дупки фини
плетени от стара ръка
връз синя пола
срещу морската пяна
едни старчески устни
погребани
и едни млади кървящи
потънали
в тежкия бриз
затиснал
крехките дробове
първа
нощ

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019