Луната е безмълвна нощна лампа, докато стискаме вятъра в юмрук. Тишината в нас е дете. Господ е мъртъв и не знаем, защо живеем в новите стихове на Диана Димитрова.

Александър Арнаудов  

*
искам да съм пържен картоф
в устата на пънкар
на Кравай
искам да ме сдъвче
после да ме изплюе
да ме стъпче с кубинките си
и да остана завинаги там
на паважа на 90-те

*
вече е нечовешко, твърде нечовешко, драги Фридрих,
след смъртта на Бог
се раждат само мъртъвци

*
в синята стая
седнал на стола човек
яде ухото си
слънчогледите плачат
в звездна нощ за самотници

*
в зениците ми се отразяваше любовта
съставена от хиляди частици "защо"
умножени по безкрайната глупост на тишината на ума
спирачките не издържаха
блъснах се в стената на мълчанието
разпаднах се на атоми от безглаголия
сега се уча да чета през теб
трябват ми очила
и миячи на заблуди
сричам себе си

*
Ешпораото се разбива в скалите,
на пяна,
сладка вода.
Докосвам с устни душата ти,
солен залез,
пясък в кръвта.
Луната
е мълчалива нощна лампа,
срамежливата ми страна.
Но вече
е твърде късно за плуване,
а ние с теб не сме брат и сестра.

*
тишината в мен е чакано дете
в теб е аборт по желание

*
не можеш да ме омесиш
не съществувам в готварските книги
не можеш да отчупиш от мен
аз не съм обреден хляб
не можеш да се нахраниш с мен
не засищам глада
зърно се родих в нивата на живота
и зърно ще умра
непокълнало

*
в търсене на себе си
стискам вятър в юмрук

*
господ е мъртъв
уудсток е мъртъв
свободата е мъртва
любовта е мъртва
сещам се за поне пет човека
които не трябваше да са мъртви
но са
ти знаеш ли защо живееш

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019