На брега на сърцето разбиването е любов и смърт едновременно. А ние сме вълни от безкрайния прилив на надеждата. Въпреки отчайващата невъзможност морето да прегърне сушата. За тези и други закономерности и вярата в несъществуващото - в новите стихове на Десислава Славова.

Ива Спиридонова

*
всеки път се разбиваш
на брега на сърцето ми
всеки опит да те удавя
е безуспешен

*
мога да го усетя
във въздуха
тази вечер
помня къде беше ти
но аз не знам
коя съм

първия и последния път
когато се срещнахме
видях го
този момент
давехме се
но никой от нас
не протегна ръка
заблуждавахме се
с мълчание

раната не се появява
но болката все още расте
и мога да я усетя че идва
във въздуха
тази нощ
и сънят убива

удавникът винаги чака
в края на реката
изживявано е
хиляди пъти
но дали това
ни прави
по-невинни

*
изоставени композиции
слънцето се плъзва
между двама неспасяеми
сякаш няма никой тук
и е тихо
в това сърце под наем

сякаш някой си има
никого

*
несъвместими елементи
сълзи тръгнали
към устните
мълчаливо
ръцете се разтварят
рисуват по телата
забравени удоволствия

заплетени като интрига
се стараехме
да бъдем честни
някой ден прегърнати
в счупената тишина
ще те гледам
как се превръщаш
в болка

нощта ще се измачка
от изплъзването
на плътта
и незащитените
ни тела
после няма
да те има

за последен
и първи път
неповярвали
в себе си

*
нежно като върху белег
душите ни се подхлъзват
и потъват
косите като пепел от мълния
са разпилени по ръба
на луната
търся целостта ти
в забързани движения
на ръцете
в приглушени шумове
в картини посред
нищото

докато накрая не забравим
страховете
докато не потънем изцяло
докато утре е път
към забравата

докато мъглата
не ни изтрие
и вече ни няма

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019