Небето пада в себе си, когато е в ръцете ни. Омразата копае спомени в нас. Всички светлини на света се събират в новите стихове на македонската поетеса Саня Атанасовска. 

Александър Арнаудов

Всички светлини на света

Изключете всички светлини в света
и моята малка надежда
Разпределете ги в малки капки дъжд
нека бъде незабележимо.

Мисълта ми е лавина
това ще се успокои бързо.

Обичам игри, в които
всички ние сме победители.

Изключете всички светлини в света
и на тъмно
ще ги намеря
горещи времена на залез.

Влизам в сърцето на планина

Влизам в сърцето на планина
където не всички отиват
когато си тръгнем
от нас ще бъдат откраднати само сенки
не ме връщай
от празните часове
докато тичах след теб
и аз направих най-доброто за нас
загубих се
в срокове и червени линии
Влизам в сърцето на планина
вече няма избор за щастие.

Звезден път

Половина небе, задържащо рамото ми
меридианите ме претеглят
а над мен е звездна настилка.

Хората носят бреме на омраза
което откриха случайно
копае за спомени.

На тръгване
в края на пътя
Ще оставя всичко, което не е мое,
всичко, което не ми принадлежи
всичко, което не заслужавам.

След като не сте превърнати в нищо
чувам тиха симфония на любовта
и слезете по звезден път.

Снежинка от страст

Хората с пари ще си купят име и фамилия
и репутация и фалшиво уважение
докато Луната му прави компания
до бездомния пътник във времето.

Стените се рушат върху мен
и аз ставам скала
от която вятърът се отказва.

Видях детето да гледа в снега
и ме кара да мисля, че съм последната снежинка
която се топи от страстите.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019