Душата в нас, не стига за да сме хора. Тялото става клетка, а животът - бездна. Оставаме сами в безсънието на новите стихове на Палми Ранчев. 

Александър Арнаудов 

 

СТЪПАЛА:

 

Първо

Душата ми, или друго –
но вътре, в мене – е животинка,
хваната в капан.
Просторен и удобен.

Търпя го. Даже му се радвам.
И живея в него.
Но напред, назад, в кръг,
накъдето и да тръгна,

все в стена, в стени
високи, в зидове от камък
с кърваво чело се блъскам.
И мирише на затвор.

 

Второ

Непоносимо е очакването
да се събудиш сутринта. И паниката,
че не знаеш от какво ти се повдига.
Страхът, че вероятно той –
животът – не думата, не буквата,

не звуците – не зная точно и какво,
но той единствено е тласъкът,
причината, неустоимото начало,
когато чувстваш, че политаш.
Носиш се над бездна някаква.

 

Слизам

Под мене има дълбина
и дъно, или няма. Отминавам,
без да зная очертание
на облак ли е. Спрял за миг,
заснет от светлината
на безмилостни светкавици.

Или след като го чувствам,
след като съм го побрал,
аз съм му гнездо, къща
и затвор, ако трудно се излиза.
И носталгия да изпитвам,
стига да избягам.

 

Продължавам слизането

Знам, че като пиша,
Господ ми държи ръката,
заради това си вярвам.
Или пък не вярвам,

ако е причина само
да съм с някой, да говорим,
да вървим и да се смеем,
да забравя за страха си.

От ръката му погален.
От усмивката и от тъгата,
че и днес съм тъжен,
много тъжен, без причина.

 

Стоя на място

Сигурно ще разбера,
че в мене има
друго същество,
което съм спасил –

заедно сме се спасили.
Но не стига
да сме само двама,
за да съм човек.

 

Поредно стъпало

Ако си отидеш –
а ще си отидеш –
трябва някой
да остане, да ме топли,

да го топля,
докато за тебе мисля.
И те гледам, гледам,
пак те гледам.

 

Последно

Нищо!... Или нещо.
Все едно, лудостта,
и тя с думи тапицирала е
своята приемна.

 

ИКОНИ ОТ ВСЕКИДНЕВИЕ

 

С ореол

Искам да съм честен,
колкото е честен
най-обикновен човек.
Ще лягам в креват,

когато ми се спи,
и кротко ще заспивам.
Не заради нуждата
от сън и нови сили.
Имам други причини.

 

Без ореол

Неясно чувство е гризачът,
затворен в черепа ми.
Хапе ме, издава гадни звуци.
Не успявам да позная в неговия
своя глас. И не е задължително.
Но полудявам от въпроси:
Кой е? Откъде е дошъл?
С клетка ли съм му услужил?

 

Жива

Скромен съм, желая малко –
да остана сам. И поне в безсънието,
което продължава, да вървя

нанякъде. Но посоката превръща се
в пътека. Стигам вход на пещера.
Ще вляза в нея, ще се скрия.

 

Още по-жива

Напразно търся по-удобно
положение в постелята,
съня да продължа.
Усещам камъните отстрани.
Ще се върна. Предпочитам

нещо по-обикновено.
В тъмното, с отворени очи
повтарям: Ей, какво пък толкова!...
Заспал съм!... Спя, сънувам!...
Сънувал съм!... И ще сънувам!...

 

Обърната

Кого ще впечатля с думи
като „честна дума”
и „достоен начин на живот”?
Знам, че на мястото, където съм
се приютил – и живея, и живея –
те наказват без причина.
Как, защо, не питам. Сигурен,
тогава стават по-усърдни

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019