Сутрин стиховете заспиват като прилепи с главите надолу и петъчната жена разпределя самотата поравно. Отвъд времето Бог подрежда Вселената и прави място за нас в най-новите текстове на Миглена Цветкова на страниците на електронно списание "Нова асоциална поезия".

Стихове

Идваха нощем.
Будеха ме да им правя компания.
Кацаха по кривите петолиния 
на сърцето ми.
И ме сочеха с пръст,
че страшно сме си приличали.
Оглеждах се 
в несъвършенствата им...
Понякога ме целуваха по тъгата.
Понякога, дръзки и самоуверени,
кълвяха като стръв светлината ми.
На сутринта заспиваха като прилепи
с главите надолу, 
като щипки без пране по простира,
като чувства ненужни на никого,
в които единствено се намирам.

Доверие

Преди първия ден
Бог затваря очи
и стои дълго сам в тъмното.
Намисля си светлината ми.
Преди първия ден
Бог стои сам в нищото
и мълчи.
Намисля името ми.
После налепя
по небето звезди,
подрежда Вселената
и прави място
за мене.

Петъчна жена

В четвъртък той
мие чинии, 
разтребва долапи, 
пазарува за двама, 
полира чаши за вино... 
Тя утре ще дойде, 
ще се усмихва, 
ще приготви вечеря, 
ще търси в очите му, 
в небрежните му
жестове, 
стръкче крехка 
надежда за пръстен. 
Ще полепне смехът и, 
извисеният и вик
по тавана,
струйки белези
ще потекат по стените...
След тази петъчна жена - 
затишие. 
И разпределена самота
поравно.

*
Подарявам 
тримата братя
и златната ябълка
заедно с майка им,
с каторгата 
на всекидневието,
с бутилка водка
или керосин,
с празните приказки,
в пълното отчаяние,
че (не) съм
майка ви
Тереза.

Ламята се дави 
с пушеци.

*
Пия строшени стъкла 
от жълта чаша,
докато тя подрязва розови храсти.
Мирише на мене в градината.
Убожда се на жълтата роза.
Проклина рождената ми дата.
Обещава си да се събуди 
след столетие,
а аз ѝ обещавам приказка.
Трънчето пари.
Пониквам от него
на венчалния ѝ пръст
като сватбен подарък.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019