Докато историята се твори от победителите, вечността се пише като завещание от победените, защото Апокалипсисът е винаги тук и сега. Животът е смърт до любов в последните стихове на Васил Прасков, който през юли издаде най-новата си книга с поезия "Езикът, на който умирам" (ред. Божидар Пангелов, изд. "Библиотека България", 2019).

 

nacht der langen messer

идваш девствен на света
като смърт през юни

губиш
камък ножица хартия

остават само дългите дни като ножове
в сърцето на лятото

 

червената луна на свободата

лятото идва в софия
като невидима музика

влюбени трупове сънуват ноти
саломе танцува на околовръстното
но никой не иска
главата на кръстителя

 

апокалипсис сега

нищо ново под слънцето

не гледам новини
не вярвам на поезията –

2019
причини да съм аз
и никога себе си

 

историята се пише от победителите
а вечността - от победените

грозното патенце
се удави в борисовата градина

от облак във формата на лебед
заваля смърт

 

смирението на птицата
потъваща в невидим облак

април е луната на годината
а ти си слънцето

365 дни пълнолуние
и нито една нощ

 

моногамия

когато продаваш
болката ми
няма кой да я купи

 

смърт до любов

почетен гражданин на седмия континент
и република сало

с теб съм неутрален като швейцария

разликата между мен и мен е нула
по скалата на рихтер

животните на мечтите са безпощадни

 

днешният ден
бъдещето

миналото

всичко което ме убива
ме прави по-силен

 

светлото бъдеще

днес
има само престъпления
и наказания
но го няма
достоевски

 

с нас

апокалипсисът дойде

като старостта
като първата любов от детството

чукам те в небето на поражението

смъртта ни изгуби девствеността си

 

*
Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от едничък слънчев кур.
И ненадейно свършва.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019