Шаманът на асоциалното писане у нас Ивайло Мерджанов feat. Дилън Томас, Сергей Есенин, Уладзимир Някляев, Андрей Бели, Пеньо Пенев и Смирненски във Фазите на отчаянието, живеещи вместо нас живота ни, отвъд който единствено любовта е нова истина за всичко.

Фази на отчаянието

Яростния млат в ръцете на Смирненски, умолителния гняв на Дилън Томас: не си отивай кротко в тъмнината, благородната погнуса на Томас Елиът, гробовното отчаяние на Есенин:

Нали не спастрих своя дял
за тих живот, за смях човешки.
Как малко път съм извървял,
как много съм направил грешки.

Наивна, глупава тъга.
Тук всички сме случайни гости.
Виж, като в гробище сега
брезите светят с бели кости.

Смазващата, тежаща тонове бетонова тъга върху плещите на Пеньо Пенев, от когото болката изтича като кръвта на самоубиец, скочил на плочника:

Пиян съм се клатушкал през нощта...
И днес тъгувам за неспастрените дни.
Като куршуми, неизстреляни в целта,
отидоха те накъде встрани,
прахосани с врага без бой.
И кой ще ми ги върне, кой? [...]

Миг само бих се усъмнил и затъжих.
За цял свят аз приготвих некролога.
Аз вярата като пияница пропих,
ридах под сянката на сърцеедата тревога;
— Горко ви, хора! — другарували с мечтата

Огромната, сияеща в кърваво-червена светлина, съзидателна мощ на безкрайното срещу реалността при Смирненски и неговите Безименни души:

Като морски корали, родени сред бездни,
те се носят в студения мрак,
но смъртта щом ги смаже под лапи железни —
напластяват те остров и в нощи незвездни
Свободата запалва маяк.

А запиташ ли тези звезди неброими:
„Сред житейската сива вълна
вий какво сте?… Що търсите скръбни, незрими?“ —
отговарят чрез своето огнено име:
„Светлина, светлина, светлина!“

Студената барака, в която се е сврял със своя приятел Някляев, докато отвън върлува злобната снеговиелица на живота:

Аз съм вече на градус и питам го:
– Чуй, диване,
що не стана разменна монета?

И Цимох сам се пита:
„Дали бих могъл, или не?” –
сякаш Хамлет се пита в момента.

Гледа той, но през мен и през глухата тъмна стена,
до ръба мътна чаша с домашна ракия налива.
Над бараката снежна виелица опва платна
и реве, и се киска лудешки, пиянски щастлива.

Върху печката ние, отдавна угаснала, спим.
И се будим – ненужни на хората, нито на Бога.
– Все едно ми е – казва – аз зная, че всичко е дим,
както искаш мисли. Най-добре – не мисли
много-много.

Ужасът на Андрей Бели от нечовешката пустота на битието:

О, хора, днес ме обкръжете
и отървете се от мен,
гърдите бурни затегнете,
сърцата с огнения плен.
Аз – огледален блян, сърдечно
шлифован с призрачен елмаз,
в това пречупване пресечно
мижа, отблясквайки във вас.

Тълкувателят не е поет и няма да разбере какво се крие във всички тия думи, едновременно.

А любовта е нова истина за всичко.

______________________
в текста са ползвани преводите на:

Александър Шурбанов [Дилън Томас – Не си отивай кротко в тъмнината]
Иван Николов [Сергей Есенин – Аз гледам образа ти блед...]
Янко Димов [Уладзимир Някляев – Барака]
Иван Теофилов [Андрей Бели – Първа среща]

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 24, ноември, 2019