Вкопчени в живота спряхме битието и времето. В средата на света и февруари сърцето е пътуване на север, където се говори езика на поезията на Айча Заралиева.

*
Вкопчени в живота,
спряхме битието и времето.
Искахме да забавим
лудото изтичане
на мигове
между пръстите.
Искахме почивка.
Тишина.
Големи градове без смог.
Делфини във всяко море.
И ги получихме.
За да разберем,
че изобщо не заслужаваме
живот
в тази Вселена,
където
желания се сбъдват
винаги,
а не само понякога.

*
Знаеш, че не съм като другите.
Не искам да летим до Малдивите.
Не вдъхвам щастие на прах,
докато танцувам.
Помниш ли коя съм и какво обичам?
Помисли си.
Ако ти се ходи на север
и ти трябва преводач,
за да разбереш Есенин,
ми се обади.
А аз ще си помисля
дали си струваш усилието.  

*
Любовта ми лежи в краката ти
Не я настъпвай,
подмини я!
 

*
мислите ми треперят
по мечтите ми се струпа сняг
всички пътеки към теб
са заледени
зимата най-сетне дойде
в сърцето ми

*
Говоря твърде много.
А щастието обича тишината.
Толкова съм тъжна днес,
че не спирам да бърборя,
като след изгнание…

*
Толкова бързо ми минават дните,
че дори не успявам да остарея.
Не си броя бръчките.
Грижливо избягвам огледала,
камери,
склерите на някой,
който да е толкова близо…

*
Дори не съм Рапунцел,
но всяка вечер,
малко след залез,
стоя на прозореца
и чакам моят принц
да ме намери.
Нищо, че съм стара
за приказки
и нося косите си
събрани –
точно,
както ти обичаш.

*
Днес самотата ми тежи,
а аз съм сънена,
и ми е студено.
В средата на февруари
ми трябва повече любов,
за да продължа напред
към пролетта
и себе си.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 32, март, 2021