Вият вълците на тъгата, всичко в живота е осакатено. Пролетта на мъртвия свят идва с последните стихове на младия кинорежисьор Кристиан Илиев.

вият вълци

докато те чукам
с всяко проникване
по едно малко умира
с всеки твой оргазъм
вълчицата преглъща
по един мръсен кокал
и когато станем
за да разделим
една от цигарите ти
вълчицата ще се задави
и ще извие
отново

тъга

викът на счупена чаша
спомнящa си за устните ти

осакатено 

аз съм морско чудовище
отдавна изгубило принадлежността си
към земята
и удавяло с години мъката си
в океана
но хрилете не гният
те всмукват плахостта
разреждат я в червено
после изплюват сърцето ми
а аз с перките си
го обличам в люспи
и го украсявам с пяна

 и когато тръгна надолу
надолу по злия океан
(за)винаги
целувам бузите три пъти
преди да сложа подаръка
в студените ръце
на моята
мъртва
и единствена любов

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 32, март, 2021