Марио Стоев-Анхело – Диаболично

…за изкривените огледала. За разни неща от пепелта. За …даже за Джек Лондон… той не е бил пияница… Ще полудея бе. Заради паметта, която не помни… заради мен даже.. аз и без туй съм простака… Заради пейките, неми свидетели… И заради мъртвите риби и птици…. Заради скромността на едно пардесю, заради няколко листа изписани ей така… изтъкани от невидимост… и как искам и аз да завия ръкави, с юмруци да можех да пиша…

Марио Стоев-Анхело

 

бели ризи
въжета за бесене
размотани кълбета
няколко метра
надолу в земята
се срещат
изплетени вече
отдавна
белите ризи
съблечени
 
 
*
догаря едно дърво
в печката
странно е
крайното усещане за
край
а метеоролога каза
зимата ще е мека
глупави украсени елхи
ще напълнят домовете
идиоти ще пишат коледни картички
някаква утеха
безименна
и безкрайна
като лунна пътека
като тъжен щрайх
докато спре светлинката
докрай

 

Диаболично

Водата изхвърля на брега
празни бутилки и тапи.
Плават мокри бележки
с непрочетени от никой
надежди – измокрени
и изтрити.

 

*
грубостта ми е нежност
скитаща по небесни полета
ритаща всяка дума загубена
футбол с Господ играя
подаваме си пасове

 

*
Има два вида котви.
Едните …
стоят си забити в земята
а другите,
те са високо,
много далеч и високо
в небето.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 31, януари, 2021

Comments

comments