Лъчезар Лозанов – Разрез

Българският език ме е създал, той е начинът ми на мислене. Нужна ни е икономика, която инвестира в наука, култура, патенти, открития, иновативни разработки – да издърпа и създаде мотив тези мозъци да остават у нас, а не да инвестираме в бицепси. Какво да делим с македонците – Кирил за нас, Методий – за вас? Вървежът и възраждането лесно се пеят, но трудно се осъществяват – това е въпрос на вътрешно самоусъвършенстване, а не на манифестации. Апостоли са българите, които вървят срещу течението, срещу масовите психози и хоровите скандирания.

Лъчезар Лозанов

 

Хора и крака

Баща ми,
докато те чакахме – една подредена
маса за манифестация,
ти усвояваше завихрянето на случайностите
техните многочленуващи крака
летежите на съществата от хитин
обхождаше очите на чудовища
и гравитациите им със грохот се опитваха
да те вплетат в зеницата.
Баща ми е невидим – там отвъд сахара на познатото
отвъд случайността. Прикрит с нишките на следствия
подобно златния ланец на дядо
увенчан с часовник.
Настърган
е в захапката на времето,
не дядо ми – часовникът,
зъбите, с които се храни,
за да отиде другаде.
Баща ми, седнал в тъмното
сглобява атоми и резонанси сплита
за невероятен път връз звездните чукари.
И в дупките невидими той – обущарят,
им прави обувалки – на бозони и пиони.
Шпиони на невидимото тътнат
под чуковете и шивашките му плетки
докато свeтът на бъдещето се роди
и за обувки като тези
крака потърси.
Докато непотърсените дойдат
правата да си предявят. И не са протези
а крака за ходене.
Куцукащи, ала все пак крака.

 

Руното

Докато светлините на Чикаго не са угаснали,
докато край мен английската реч се разпада
на италианска, полска, индийска и руска,
докато дъщеря ми се обръща гърбом
към летището, към моите куфари –
все по-стоически светлините слагат палец
върху тъгата с виолетов плащ,
върху очите й – още по-виолетови,
върху сабята на искрящия сняг.
Всеки чистач ме превъзхожда:
с какъв блясък –
някой му е подарил мястото и езика,
изумително бъбри с красавицата на чекинга,
съвършен до безгрижие.
На път
всичко се учи в движение –
винаги
изниква някой разбираем език
но трябва да си там, в къщата на опасността.
Макар и никой – яхаш покрива,
както боингът сграбчил въздуха,
докато течното злато на улици и площади
просва необятното си руно изпод тъмния корем
на вледененото езеро.
Ръкомахащият език е най-топлия
и се търкаляш – дивак в едни женски очи,
прободен – на една ръка от хаоса, бедствието
и водещата нишка.
Така ме придърпват очите на моя град –
в Чикаго откривах
една малка София във всеки квартал –
бъдеще, което ме преобръща,
подменя моята карантия –
аргонавти се събират
дълбаейки с корабния нос в самолета
физиономията на идващия свят.

 

3 грама топлo

Разлепя се съзнанието
слой след слой, рисунък,
несглобено лего.
Разрез произволен,
компасът е слепец.
Но съшива
майолики в моя живот,
понякога.
Криви,
хлабави страници
с илюстрации – Средновековието
сякаш.
Книгата е прочетена,
изписаното – изгорено
за грам топлина в живота.

За искра видимост само –
какво не би направил човек.

 

Знак

Другите не виждат знак у теб
оглеждат себе си в лицето на водата,
но шепот на различни времена долавям –
семена са хвърлени във твойто тяло.
И разговарям не със твойте устни,
а с огъната от тетива Вселена.
Съзвездията – въпреки че се разлитат,
диктуват с допир пулса на нещата.
Светят. Но за голото око са буболечки,
фантазиране, подсмърчане, измъкната целувка.
Ключ си към различни измерения,
острие и чук на Хефест –
щит измъкнат изпод трепета на мрака.
И наградата: да прати Хера твоя образ
в сгъстеното съзвездие на Рака.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 30, ноември, 2020

Comments

comments