Ясен К. Хенри – Въздух

Ясен Крумов – Хенри е български автор – поет и сценирист. Роден е в град Русе през 1976 г. Учил е славянска филология и журналистика в Пловдивски Университет „Паисий Хилендарски”. От 2005 година живее в София. Носител е на Първа награда за литература на Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”. Работил е като сценарист за предавания като „Шоуто на Слави”, „Вот на доверие”, Шоуто на канала” и др. Има над 400 стихотворения, разкази и сатирични произведения. Все още няма издадена книга.

 
Човекът, който запали листата
 
Човекът,
който запали листата
не е големец,
не е някой, за когото сме чували –
художник не е, нито важен си някой
творец –
не го снимат със камери и не пишат за него.
Нито ред за този човек. Никъде.
Никога.
„Не за всеки трябва да бъде написано“, някой ми казва.
– Мислиш ли?
Есента –
жълта, опушена, спряла.
Котките в двора не мяучат и даже
гаргите не гаргорят,
и небето е свито…
над двора.
А в двора
старец с метла събира листа.
Той е с бяла коса и е рошаво смешен.
Прави купчина, пали клечка кибрит
и жълтият есенен огън
забравя листата.
Само дим.
Нито ред за листата. Никъде.
Никога.
Нито ред за човека.
Нито спомен, свещица!
Нищо!
Нищо не зная за него –
за човека,
запалил листата.
 
 
Въздух
 
Гръдна хирургия
Операционна 4
Дълги коридори.
Светлината идва от ъглите,
а там във стаи полутъмни
зелено-бели хора се надяват.
Глухо е. Нарочно сякаш.
И липсва…
Въздух.
– Ръкав ми дай за лявата – хирургът.
Момчето се свива и скрива над мен,
наоколо,
в мен
е студено.
Както винаги в мен
е студено.
– Сега ще боли, Ясене!
– Да – казвам, а мисля си
“Кога не боли?!”
– Скалпел за долната и попивайте!
Само лампите виждам –
Със много очи ме разглеждат,
те се вглеждат с светлините си в мен и
ме режат…
– Попивайте, казах!
– Кърви доста.
– Попивай! На колко години си?
– Малко над трийсет.
– А случвало ли се е преди?
– Не.
Само горните хора остават в “преди”,
а за нас има още, нали…
Втори час.
– Има още за нас – той сумти.
– Сега ще боли, момче, не отваряй очи!
Не отвръщам.
И жълта отрова ме хваща за гушата и
сякаш ме влачи към тъмни води…
– Само трийсет секунди!
Нямам въздух! А толкова искам…
Въздух!
Искам!
Миришещ на спирт, въздух!
Миришещ на повръщано, въздух!
Пропит с пот, сълзи и кръв,
въздух…
Напоен с пикоч и мирис на тяло,
Въздух!
Искам всякакъв въздух ей, хора…
Защото във “гръдна хирургия”…
свършва.
 
 
Isolation
 
Стената.
Бялата врата.
И в ъгъла
един плакат.
Доколко е свободен там
Джон Уинстън Ленън?
Леглото гледа все към
пода.
Прозорецът заспал
сред капките,
на този октомврийски
дъжд,
с когото
бавно се прибрах.
Екранът в прах.
Във прах и папките,
които нещо пазят…
Листи.
Не чувствам никаква
потребност
да влизам всяка нощ
във стаята !
Не чувствам близост
тук, към нищо!
Не чувствам глад ,
но малко
жажда…
Наливам в чашата си
вино,
доливам и вода…
Цигара.
Като в преддверие!
Пред кабинет,
във който лекар
тялото преглежда…
И питаш:
“Има ли надежда?”
А той е с очила,
държейки химикал,
мълчи…
Във тишина и
в бяло…
Студено е.
Наметвам си одеяло.
Душата ми сама във
стая,
върти се…
Иска да крещи!
Но спира до
стената…
Бялата врата.
А в ъгъла
един плакат.
“Доколко съм свободен аз,
Джон Уинстън Ленън ?”

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 30, ноември, 2020

Comments

comments