Павел Павлов – Зима

Светлината си отива, привидно мъртва в миналото. Светът в нас се срутва. А дъждът вече цяла вечност шепне безмълвия в стиховете на Павел Павлов. 

Александър Арнаудов 

 

*

И пак е тъмно.
Отново се любувам
на хиляди звезди отдавна мъртви.
Светлината си оставили във миналото –
за мен бъдеще на светлинни години.
Аз все още те обичам, така,
привидно мъртва.
Дано в падението ми
да си пожелаеш нещо..
Защото понякога тежат очите.
Не от сълзи, опиати или алкохол.
Тежат,
защото светът в тях
се С
Р
У
Т
В
А
През вените изтича
в сянката на листа…
Крилата ми окапаха.
Сега със пръсти лазя
по фекална броеница в шахтата.
Нося кръста си на пръсти.
Черно семе съм, за черна птица.
Всеки миг съм изкълваван.
Само пускането на водата,
обещава завръщане в рая.
Свещта догаря.
Кафето привърши.
Пликът се оказа толкова плитък,
а дъждът вече цяла вечност шепне безмълвия.
Затова, ти пращам изгреви по тъмно.
А ти нали си ангел,
и плачеш с падащи звезди,
от които се раждат нови светещи мечти,
по куполите…
Взирам се в догарящата свещ.
Ей така, за уют,
и да не преглъщам мислите сурови.
И изгарям в тази свещ,
така, за разкош,
да остана чиста мисъл,
в две длани голи.
 
 
*
Спря токът.
Крушките неизменно изстинаха
и всички нощни пеперуди
останаха без мечти…
Останахме.
Вали,
дъждът вече втори ден чертае
неспирни кардиограми в стъклата,
сякаш със абразив заличава лятотото
и всичките пейзажи…
Само ти,
само ти се промъкна в тази картина,
зад гърба на този потоп се процеди,
на очите ми постави мокри длани
и зашепна ромонливо:
изчакай ме, аз все още се обличам.
И защо, защо обличаш самотата ми,
тази зверски гладна сянка,
която те изяда…,хищник.
И защо те гледам с тези напукани очи –
с тези кървави луни,
опитващи се да пробият бъдещето,
този вой на единак,
забравен от Ной,
вече и от себе си в бъдеще време.
И си представям, понякога,
че съм мистик,
че извършваме с теб някакво тайнство…
Че с откос ме пробождаш,
точно във ляво.
Ти, сърдечно гориво високо октаново,
пулсираш и препускаш из вените ми
и ме караш буден да скитам в съня си…
Сънят ми –
тази огнена, пареща язва,
тръпка,
пепел
и дим.
С огнен език преследваш кръвта ми,
ти, най-чистата капка морфин.
 
 
Зима!
Уж смирено хвана ме за дланта,
а бавно ми отне от температурата.
Поведе ме към точката ми на замръзване,
където пръска се сърцето ми в лепнещата и муцунка.
Зима!
И тази зима не е като хората…,
хората сме все по-малки човеци.
Износени навън от утробата,
от кучи студ и настървени виелици,
стиснали сме здраво пъпните връви,
на които се бесим, с идеята да се върнем при себе си.
Зима!
Изприщиха ни се лицата от студуване.
От карфичния дъх
и дрезгавата песен на вятъра.
Отмиха се кожи, скули и тъкани.
Отмиха се до дъно телата,
под които чакахме да бъдем обичани,
а предадохме първо сърцата.
Зима!
Не, това не е зима, безкрайна бяла пустиня…
Натъпкахме очите си с миражи, до дъно,
със снегове, с вихрушки, със бури.
Прониза ни до дъно слепотата,
до дъно щипе и ни брули.
А ние все вървим, вървим…,вървим –
керван с претоварени камили.
Крака подгъваме и си мълчим…
Ах как тежат, как тежат очакванията ни,
очаквания за топлота и споделени думи.
Зима…
 

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 30, ноември, 2020

Comments

comments