Нина Желязкова – Колизеум

Ние сме бездомни като сърцето си. Познаваме тишина, която не можем да назовем. Отцеждаме се от тъмнината в стиховете на Нина Желязкова. 

Александър Арнаудов

 

*
Венеция, ела, макар и да ревнуваш, че
опитали са всички чашки моето езиче
аз ще те браня от полароидни неприятели,
макар и да си някое момче
с излишни длани.

 

Колизеум

Когато нямаш купол
ела при мен.
Ще те отцедя от тъмнината.

Ще бъда кратка и неистова.
Нямам цветове.
Ще те прегръщам като истина.
Ще бъда куха като лед.
Очите ми са безпрозоречни.
Аз счупих всичките стъкла.
Сърцето ми е безоградово.
Вземи, вземи и пак вземи.
Плячкосай всичко, драги скитнико.
Аз съм бездомна като теб.

 

*
Имам неизползваеми рани.
Имам тишини, които не могат да се назоват.

Имам синини от удари, които не съм получавала.

Имам остров, пълен с октоподи.
Всяко тяхно пипало бавно ме е задушавало.

Имам чайка от илюзии, лондонски сутрини и ръце на майка.

Всеки ден я застрелват.

Имам една къща на една улица
и едно тясно стълбище, което води
към Самотата.

Тя е тесен коридор с рафтове
книги без страници.
Не че са били откъснати. Просто никой
никога
не ги е написал.

Имам една река точно на ъгъла.

Някой ще я нарече по име, но аз ще я нарека по звук.
Звучи като паж, когато плаче.

Имам целувки от умиращи лебеди.

Имам рани по устните, а нямам устни.

Имам бримки по дрехите, а нямам дрехи.

Имам обрив по кожата, а нямам кожа.

Желязо- да, кръв-не.

Имам плод. Корем нямам.

Имам охлюв на име Грей.

Имам къща, а нямам къща.

Дърво си имам. Планета-не.

Море си мое. Дъно- да, но не.

Всичко- едно. Нищо- две.

Имам струна на китара, а нямам китара.
Така както нямам сърце, а само аорта на сърце.

Имам един самолет и само една сълза.

Имам самолет, а крила нямам.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 30, ноември, 2020

Comments

comments