Айча Заралиева – Вторник

Краят на света е перфектната вечер, когато си на 34, а безсънните нощи са за сомнамбулите търсещи чудо. Представяме ви най-новите стихове на д-р Айча Заралиева в ноемврийската меланхолия и мъгла на списание Нова асоциална поезия.

 

*
Вече свикнах да те няма
Да заспивам сама
Да те чакам дълго
Да те обичам по-силно от себе си
А ти да идваш понякога
Когато те сънувам

 

*
На 34
перфектната вечер
е да си легна в девет и четвърт,
да спя поне шест часа
за да отида на работа
без закъснение.

 

*
Безсънните нощи са страдание,
споделено
с милиони други
сомнамбули,
търсещи своето чудо

 

*
не се научих
да обичам
правилните хора
страдам от мълчанието
на другите
или от думите им
липсва ми общуването
а понякога
ми тежи
да слушам
чуждите мисли

 

*
Знаеш, че някой ден
ще избягам от теб, нали?
Ще бъде вторник,
и времето ще е хубаво.
Ще звъниш дълго,
само за да усещаш
колко силно ти липсвам.
Някой ден, в понеделник,
ще събера смелост
да си тръгна.

 

*
Дори есенните дъждове
не могат да отмият греховете
от душите ни.
Седми месец пандемия.
Четвърти месец протести.
Болните са все повече.
Депутатите – все толкова.
Промяната в нас е нулева.
Да поемеш отговорност
все още е престъпление
в тази част на Балканите.

 

*
Щом можеш да ме обичаш
такава –
стихийна,
луда,
непостоянна,
различна –
може би ще стана друга,
стабилна,
влюбена в теб,
затворена в рамка,
и толкова скучна,
че да ти се прииска
да избягаш.

 

*
Пак не знам коя дата е.
Четвъртък, в който те обичам.
Есенен ден,
в който извървявам пеш
шест километра и половина,
защото обичам
да слушам
как падат листата на дърветата.
Какво значение има
кой ден е,
нали те обичам,
а теб отново те няма.

 

*
Трите ми дни изгнание
бяха награда,
кратка утеха за всички удари.
Бързо лечение
със смъртоносна доза свобода –
точно колкото ми трябваше,
за да възкръсна
и да се събудя
до теб.

 

*
Чакам на един ъгъл бъдещето си.
В краката ми
са останките от древен град.
Помня как ми разказваше за него,
нали си роден тук,
а аз съм диво дете на дълбоката
провинция…
Чакам,
но не теб.
Ти никога няма да дойдеш.

 

*
Има и такива утрини,
рано в неделя,
когато преди изгрева
се топля с прегръдките
на любимите си хора,
попивам мигове,
пристъпвам по влажния перон
под красива луна
и си тръгвам с тъга.
А в мъглата оставям
мястото,
където са ми корените…


Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 30, ноември, 2020

Comments

comments